Скоро на масата се появи набързо скалъпен обяд – лека супа, сварена на крак, и гарнитура от елда с нарязани кренвирши. Не беше нищо особено, но след плодовете и чистия въздух Венета Ковач изяде всичко с апетит и дори не усети как времето се изниза.
Съпругът на Камелия Радославова я откара до спирката и ѝ каза, че автобусът би трябвало да мине след около двайсет минути. Венета се смути – по разписание превозното средство щеше да дойде всеки момент, а наоколо нямаше жива душа. Забеляза го и той, но я успокои, че в събота почти никой не се прибира от вилите. В неделя било друго – тогава всички се втурвали към града за работа и автобусът се пълнел до пръсване. Така Венета остана сама на спирката, с кофата, пълна с горски плодове, и махна за довиждане на колата.
Половин час по-късно обаче нищо не се беше променило. Автобус така и не се появи, а желаещи да пътуват нямаше. Нямаше и кого да попита. Притеснението започна да я гложди. Тя крачеше напред-назад, укорявайки се, че не е проявила повече разум и не е проверила разписанието – кога е следващият курс и колко ще чака. Постепенно стигна до единственото възможно решение: да спре кола на пътя. Събра смелост, излезе до банкета и вдигна ръка.
Няколко автомобила профучаха, без да намалят, но накрая един джип отбива и спря.
— За града ли сте? Качвайте се — чу се гласът на шофьора, след като стъклото се спусна.
Венета се поколеба. Ако в колата имаше жена, нямаше да се замисля нито секунда.
— Какво, изплаших ли ви? Да не би да приличам на разбойник? — усмихна се мъжът. — И какво ще ви взема — кофата ли? Такива имам с излишък на вилата. Или не ви харесва физиономията ми? Хайде, тръгваме ли, или ще чакате по-красив шофьор? Ако автобусът не дойде навреме, значи изобщо няма да дойде. Тук е така.
— А последният курс кога е? — попита тя предпазливо.
— В седем, ако изобщо го пуснат. Ще стоите ли до вечерта? Както решите, аз потеглям — каза той и посегна към стъклото.
— Почакайте! — извика Венета, хукна към спирката, взе кофата и се върна. Докато мъжът я подреждаше в багажника, тя се настани отзад.
— Не, така не става. Отпред седнете — отбеляза той.
След кратко колебание Венета се премести до него.
— Ето, така вече може да се говори спокойно. Не съм ви виждал тук досега. На гости ли бяхте?
— Да, поканиха ме за плодове. Много ви благодаря, че спряхте. Наистина не знаех какво да правя. Мъжът на познатата ме остави до спирката и се върна, те ще нощуват там. А аз не мога да остана, имам деца. Само до града ме закарайте, после ще се оправя сама.
— „Сама“, „сама“ — повтори той с усмивка. — Как се казвате поне?
— Венета Ковач. А вие защо спряхте, след като всички други подминаха?
— Хубаво име. Така се казваше баба ми. Аз съм Любомир Лъвов. С автобусите тук е мъка — често се налага да качвам хора, понякога и цяла тълпа се събира. Бях в спасителните служби, после се пенсионирах. Остана ми апартаментът на родителите и вилата. Първо мислех да продавам, но се привързах — тук си почивам истински и не обичам да бездействам. Само не разбирам как са ви пуснали сама — аз такава хубава жена не бих изпратил сама, при това натоварена.
— Това ли е начинът ви да разберете дали съм омъжена? — усмихна се тя. — Не съм. Но имам две деца.
— Еха, значи сте богат човек. А аз съм сам — първо бяха родителите ми, а сега няма никого: нито жена, нито деца.
— Как така? — учуди се Венета и го погледна въпросително, очаквайки обяснението му.
