Поде я Живка Валентинова, сякаш това ѝ беше отредената роля: според нея отдавна било време за ремонт. Тапетите били избледнели, стените изглеждали уморени, а младо семейство трябвало да мисли в перспектива, не да отлага такива неща. Дарина Лъвова мълчаливо довършваше салатата си, съсредоточена в чинията, като че ли думите около масата не я засягаха. Опитваше се да не улавя всяка забележка, всяко въздишане.
Когато обаче сервираха основното – нейната запазена марка, пиле в нежен сметанов сос, Живка опита една хапка и лицето ѝ веднага се изкриви.
– Чудя се как изобщо са те взели за жена с такива „умения“ – изстреля тя без заобикалки. – Пилето е безвкусно, а сосът – рядък. Едно време момичетата ги учеха от малки да готвят като хората.
Полина Лъвова се разсмя звучно и поклати глава:
– Айде сега, лельо Живке, не бъди толкова строга. Поне Дарина е стройна. Макар че… прекалено стройна. Изглеждаш някак нездрава, Даре. Няколко килограма отгоре няма да ти навредят – пет, шест, даже седем. Да не би да ви липсват пари за истинска храна?
Милко Атанасов остави вилицата си и се намеси с тон на човек, който току-що е открил сериозен проблем:
– Между другото, надникнах в банята. Има мухъл по фугите. Това не е шега работа. Антихигиенично е. Една домакиня трябва да забелязва такива неща навреме.
В този миг нещо в Дарина прещрака. Тя бавно се изправи от стола, усещайки как вътре в нея се надига вълна, трупана с години. Калин Балкански я погледна изненадано.
– Даре, къде тръгна?
Тя огледа всички – Полина с наглата си усмивка, Милко с доволния си израз, Живка с вечното неодобрение, изписано на лицето ѝ.
– Знаете ли какво – гласът ѝ беше тих, но ясен, – стига. Повече няма.
Дарина се насочи към входната врата и я отвори широко.
– Повече не искам да ви виждам тук. За мен вие не сте роднини. Този „празник“ беше последната капка – и най-сетне реших да отстоявам уважението си.
В стаята се спусна гробна тишина. Полина първа се окопити:
– Дарина, ти добре ли си? Какви ги говориш? Ние сме семейство!
– Семейство ли? – тя се изсмя, но смехът ѝ беше горчив. – Семейство значи уважение. А вие с години идвате в дома ми, ядете от храната ми, ровите се във всеки детайл и смятате това за напълно нормално.
Калин се изправи нерешително:
– Дарина, успокой се… Те не го правят от лошо…
– Не от лошо? – тя се обърна към него и той видя в очите ѝ умора, болка и твърдост, каквито не беше забелязвал досега. – Калине, ако сега кажеш още една дума в тяхна защита, тръгваш с тях. Това е моят дом и повече няма да търпя такова отношение.
Той отвори уста, но срещна погледа ѝ и бавно я затвори.
Живка Валентинова възмутено повиши глас:
– Как не те е срам! Ние сме по-възрастни, по-опитни! Младите съвсем се самозабравихте!
– Вън! – Дарина застана до отворената врата, без да откъсва очи от тях. – Незабавно излизайте от дома ми!
Полина се изправи тежко, дишайки учестено:
– Калине, ти нали няма да позволиш…
