Тя издиша шумно и тежко, сякаш дробовете ѝ отказваха да поемат повече въздух — нейното момче отново беше сринало всичко до основи.
Върху масата стоеше отворена ученическа тетрадка. Любка Радославова възнамеряваше просто да я прибере обратно в чекмеджето, без да се застоява. Но погледът ѝ неволно се спря върху датата в горния ъгъл: „16 март. Пак плача… Драгомир дори не забеляза.“
Тя нямаше намерение да чете чуждите мисли, затворени между редовете. Само че думите сами се лепяха за съзнанието ѝ. Една от тях изскочи рязко, сякаш беше изписана с по-дебело мастило от останалите — „химиотерапия“.
Пръстите ѝ затрепериха, когато прелисти страницата. Хартията прошумоля тревожно, като сухи листа под крака.
„3 април. Отново преведох пари за лечението. Ако не беше майката на Драгомир, отдавна щях да си тръгна. Тя не е виновна, че синът ѝ се превърна в чудовище.“
Сърцето ѝ се сви болезнено. Любка се изправи рязко, а тетрадката се изплъзна от ръцете ѝ и тупна на пода. В същия миг в кухнята нахлу Драгомир Яворов.
— Мамо, не си ли виждала… — прекъсна се рязко, щом забеляза разтворената тетрадка.
— Драгомире… — гласът ѝ изневери, пречупен от страх и вина. — Ти знаеше ли?
Той се наведе, вдигна тетрадката и я прелисти набързо. Лицето му се вкамени, сякаш беше изсечено от камък.
— Значи ето къде са отивали парите! — избухна той и с трясък захвърли тетрадката обратно върху масата. — Харчила си заплатите ми за майка си и си ме лъгала за дългове?!
Магдалена Филипова се появи на прага безшумно, почти призрачно. Беше пребледняла; мократа ѝ коса беше полепнала по лицето от дъжда навън.
— Не съм те лъгала — каза тя тихо.
— Лъгала си! — Драгомир се приближи опасно близо. — Години наред трупаше обиди, вместо просто да говориш!
— Да говоря? — смехът ѝ прозвуча остро, с вкус на жлъч. — Кога? След като вчера ме удари? Или сега, докато пак крещиш?
— Стига! — Любка застана между тях, разперила ръце. — Не искам да съм повод за това…
Но думите ѝ се изгубиха. Драгомир вече не чуваше нищо.
— Плащала си за химиотерапията на майка ми и си мълчала?! — гласът му премина в писък. — Отне ми време! Можех да…
— Какво? — Магдалена вдигна глава. — Да виеш? Да трошиш? Да чупиш чинии?
Той сграбчи китката ѝ.
И точно тогава телефонът иззвъня.
Любка пребледня до сивота, хвана се за гърдите и бавно се свлече на пода.
— Мамо! — извика Драгомир.
Слушалката падна до нея; от високоговорителя се чу спокоен, но делови глас:
— Ало? Резултатите от изследванията са готови. Трябва спешно да дойдете в болницата.
Линейката отлетя със свистене на сирени, оставяйки след себе си празен апартамент и оглушителна тишина. Драгомир стоеше до прозореца, стискайки лист в ръка. Черните букви го бодяха в очите: „IV стадий. Метастази.“
— Ти си знаела — каза той. Не беше въпрос.
Магдалена кимна безмълвно, вперила поглед в тъмното петно от разлят чай — точно там, където Любка беше изпуснала чашата, преди да падне.
— Защо не ми каза?! — гласът му отекна в стените.
— Защото тя ме помоли! — за първи път тази вечер Магдалена повиши тон. — Страхуваше се от реакцията ти. Страхуваше се от теб…
— От какво пак?!
— Че ще започнеш да пиеш отново!
Мълчанието се стовари тежко, като олово.
Драгомир отстъпи назад, сякаш беше ударен.
— Това беше веднъж… преди десет години…
— И това стигна — отвърна тя уморено и прокара ръка по лицето си. — Тя помни всичко: счупеното огледало, виковете, как крещеше срещу мен. Страхува се от гнева ти и днес.
Навън внезапно заби град. Ледените зърна удряха стъклата с ярост, сякаш искаха да нахлуят вътре.
— Ти ми отне последните месеци с майка ми… — прошепна той заплашително.
— А ти ми отне десет години живот! — извика тя. — Всеки ден живея на нокти, внимавам за всяка дума, за да не избухнеш пак!
През цялото време Ростислав Марков стоеше мълчаливо в коридора. Сега рязко се обърна и тръгна към входната врата.
— Ростислав! — извика Магдалена.
Той дори не се обърна:
— Стига… Омръзна ми да бъда вашият гръмоотвод…
Вратата се хлопна с глух трясък.
Драгомир се хвърли след него, но Магдалена го хвана за ръкава:
— Недей! Той просто…
— Просто какво?! — той се дръпна толкова силно, че платът на ризата се разкъса със сух звук.
Телефонът отново иззвъня. Магдалена машинално отговори:
— Да?
Очите ѝ се разшириха от чутото.
— Какво?! Кога?! — хвърли поглед към Драгомир. — Тръгваме веднага!
— Какво става? — лицето му побеля като мрамор.
— Ростислав… — гласът ѝ затрепери. — Намерили са го на гарата… Плакал е… Имал е билет само в едната посока…
Градът се усили още повече, сякаш небето се разпадаше над тях, а стъклата едва издържаха под напора.
Драгомир се свлече на колене насред стаята, закри лицето си с длани и прошепна с пресекващ дъх, без да довърши мисълта си, докато хаосът около тях набираше нова, още по-страшна сила.
