— Каква е тази врява тук? — учудено попита Росица Радославова, докато оглеждаше кухнята, в която роднините на съпруга ѝ оживено обсъждаха нещо по време на поредната им вечерна сбирка.
Младата жена току-що се беше прибрала от почивка, прекарана при собствените ѝ родители, и умората от пътя още личеше по лицето ѝ.
— О, булката се върна! — каза със скована усмивка свекървата Галина Данаилова, без да крие лекото си раздразнение.
— Имаме гости — с видимо задоволство поясни Явор Живков, като посочи майка си, баща си и сестра си със съпруга ѝ.
— Забелязах — отвърна Росица сухо. — Само че съседите ми се обадиха и се оплакаха, че снощи сте вдигали шум до един след полунощ. На мен звъняха, а аз дори не подозирах, че у нас има компания.
— Не искахме да те безпокоим — каза Явор, като в гласа му се прокрадна напрежение.
— Точно така! Ти си починала, а може пък най-накрая да ни зарадвате и с внуче! — включи се свекървата с обичайния си тон. — Докога ще чакаме?
— Тези въпроси ги отправяй към Явор — махна с ръка Росица. — И, ако обичате, по-тихо, късно е.
— Е, какво толкова? — изсумтя Златка Любомирова.
— Нищо особено — отвърна Росица и повдигна рамене. — Само че съседите могат да извикат полиция и тогава сами ще обяснявате кои сте и защо сте тук.
— Ще кажем, че сме роднини…
— Не. Аз ще кажа, че не ви познавам. Предупредих ви. Който не слуша, сам се оправя.
— Росице, така не става — опита се да смекчи ситуацията Явор.
— Не става да не ме уведомявате за гости и тайно да правите безпорядък — отвърна тя откровено. — Знаеш отлично, че не понасям изненади.
С тези думи тя напусна кухнята.
Отношенията ѝ с близките на съпруга ѝ отдавна бяха напрегнати. Росица ценеше реда и спокойствието, а посещенията на родата на Явор бяха чести, шумни и обикновено съпроводени с наставления от страна на Златка, което я изкарваше извън равновесие. Затова скандалите около гостуванията се превърнаха в обичайна част от съвместния им живот.
Свекървата беше енергична, обичаше вниманието и не държеше на дребните детайли. За нея нямаше значение как са подредени чиниите — важното беше да стигнат за всички.
— Мама и татко ни подариха кола! — похвали се Явор по-късно. — Вчера я отпразнувахме.
— Не „ни“, а на теб — подхвърли Златка.
— Формалност — сви рамене той. — Засега не си в застраховката, излиза по-скъпо. После ще те добавя. И без това аз се занимавам с всичко около колата.
В семейството му беше прието по-големите подаръци да се оформят само на името на сина, с аргумента, че „няма значение — нали са семейство“. Росица нямаше нищо против. Смяташе, че това е тяхно право.
— Чудесно, честито — каза тя искрено. — Само че празненства, които тормозят съседите, не са добра идея. Тук ни предстои още да живеем.
— Ядосана си, защото колата не е и на твое име? — неочаквано попита Златка.
— Не. Ядосана съм, защото се налага да се извинявам за вашия шум — отвърна Росица спокойно. — Срамно е. Хайде, време е да си ходите.
Тя не изслуша новите забележки на зълвата и се прибра в спалнята, разопакова багажа си и се приготви за сън. Гостите си тръгнаха, оставяйки след себе си пълна бъркотия.
— Яворе, оправи кухнята — възмути се тя.
— Айде де, Росице, ти си домакинята.
— Аз не съм правила този хаос — усмихна се тя. — Така че ти ще чистиш.
Докато той мърмореше и събираше чиниите, Росица не се намеси. Бяха се разбрали всеки да отговаря за себе си.
— Защо си толкова ядосана? Заради колата ли? — попита Явор по-късно, когато тя излезе за чай. — Това е решение на майка ми.
— Не става дума за колата — въздъхна Росица. — Проблемът е, че твоите близки идват постоянно и остават до късно, при това вдигат шум.
— Апартаментът е голям, удобно им е.
— Това е жилището на моите родители и на тях не им харесва да им се обаждат съседи с оплаквания.
— Те живеят извън Ботевград, а ние сме тук — намръщи се Явор. — Нормално е да имаме гости.
— Те са се изнесли, но апартаментът е техен. А ние сме тук временно.
— Можеха и да ни го прехвърлят — измърмори той. — Ние плащаме сметките.
— Първо — аз ги плащам. Второ — родителите ми идват в четвъртък.
— Защо? — изненада се той. — Нали не обичаш гости?
— Твоите са гости. Моите идват в собствения си дом — отвърна хладно Росица.
Явор замълча. Отношенията му с тъстовете не бяха лесни — те го смятаха за прекалено зависим от майка си, но не се месеха директно, оставяйки дъщеря си сама да подрежда живота си.
Двамата си легнаха, обърнати с гръб един към друг. Недоволството и неразбирането останаха да висят във въздуха, а разговорът изглеждаше безсмислен.
През следващата седмица Росица подреждаше апартамента и очакваше родителите си. Когато те пристигнаха, се стараеха да не критикуват зетя, а той предпочиташе да се затваря в стаята.
— Утре ще имаме празнична вечеря — каза Емилия Дунавска по време на вечеря. — Родителите ти ще дойдат ли?
— Има ли повод? — учуди се Явор.
— И още какъв — усмихна се загадъчно Красимир Марков, хвърляйки топъл поглед към дъщеря си, а атмосферата в стаята подсказваше, че предстоящата среща няма да е обикновена.
