Това обаче не ти дава право да решаваш вместо мен.
— Значи, ако аз плащах жилището, щях да имам думата? — спря се рязко Мартин Калинов, присви очи и ме изгледа изпитателно. — До парите ли опира всичко?
— Не, изобщо не става въпрос за пари — отговорих, като издишах уморено. — Става дума за отношение. Ти се държиш така, сякаш апартаментът е твой, а аз съм длъжна да се нагодя. Към теб. Към майка ти. Към решенията, които вземаш сам.
— А не е ли това смисълът на връзката? — изсмя се сухо той. — Компромиси?
— Компромиси, да. Но взаимни, Мартин. Взаимни — казах твърдо, без да отклонявам поглед. — Не такива, при които само аз отстъпвам.
Между нас се настани тишина. Чуваше се единствено капенето от леко отворения кран. Кап. Кап. Кап. Ритмично, почти безмилостно — като брояч на времето, което бяхме пропуснали да говорим честно.
— Добре тогава — наруши мълчанието той, вече по-приглушено. — Какво предлагаш? Да изхвърля майка ми на улицата ли?
— Разбира се, че не — поклатих глава. — Предлагам да говориш с мен като с равноправен човек. Да обсъдим заедно как е най-добре да настаним майка ти. Има варианти. Мога за няколко дни да остана при приятелка. Можем да сложим надуваемо легло в кабинета. Но трябва да ме питаш, а не да ме поставяш пред свършен факт.
— Само това ли? — повдигна скептично вежда.
— Не — поех си дълбоко въздух. — Искам да преразгледаме начина, по който живеем заедно. Финансите. Личното пространство. Вземането на решения. Ако сме партньори, трябва да се държим като такива.
Той замълча и се загледа в стената, сякаш търсеше отговор там. След малко седна и притисна пръсти към слепоочията си.
— И как си го представяш?
— Като начало — искам да участваш в разходите за дома — казах директно. — Не говоря за половината ипотека. Но поне за битовите сметки. Около дванайсет хиляди лева на месец.
— Ти сериозно ли? — изсмя се нервно. — Да ми искаш пари, все едно съм наемател?
— Не. Все едно си мой партньор — отвърнах спокойно. — Нормално е партньорите да поемат отговорност заедно.
— А ако откажа? — скръсти ръце той. — Какво ще направиш? Ще ме изгониш?
В погледа му имаше предизвикателство. Очакваше да се отдръпна. Както досега.
— Не — казах. — Но тогава ще трябва да си признаем, че не сме на една вълна. Че искаме различни неща от съвместния живот.
Той не каза нищо. Стана и се приближи до прозореца. Навън ръмеше същият безкраен, сив дъжд.
— Трябва да помисля — промълви накрая. — Всичко това ми идва изведнъж.
— Разбирам — кимнах. — Помисли. Но за идването на майка ти решение трябва да вземем сега. Тя пристига вдругиден.
— И какво предлагаш? — попита той, без да се обръща.
— В събота имам изложба — обясних. — В петък мога да преспя при Радка Борисова, а майка ти да остане в спалнята. В събота се връщам и ще спя в моето легло. Тогава тя може да се настани в кабинета или в хола — както ѝ е по-удобно.
Той се обърна рязко, изненадата ясно се изписа по лицето му.
— Ще ходиш на изложба, докато майка ми е тук?
— Това го планирахме с Радка преди месец — отвърнах. — Билетите са купени. Няма да отменям плановете си, особено след като за идването на майка ти разбрах едва днес.
— Значи забавленията са по-важни от семейството — изрече хладно.
— Не — казах спокойно, но твърдо. — По-важно е да говориш с мен. С човек, а не с график или квадратни метри. С човек, чиито чувства и планове имат значение.
— Ангажиментите също имат значение — добавих, без да се поддавам на внушението. — Не съм против да се запозная с майка ти. В петък можем да вечеряме заедно, преди да изляза. А в неделя ще съм у дома през целия ден.
— А къде ще спи тя? — попита отново, този път с явен скептицизъм.
— В петък — в спалнята. След това — в кабинета или в хола — повторих спокойно. — Можем да обсъдим с нея кое ще ѝ бъде най-удобно, като решение, което да е приемливо за всички.
