— Майка ми ще дойде за около седмица и ще отседне в голямата стая — каза Мартин Калинов, без дори да откъсне поглед от екрана на лаптопа си, сякаш съобщаваше нещо напълно очевидно.
— В моята стая? — попитах аз и застинах насред кухнята с чаша кафе в ръка.
— Ти живееш при мен, не аз при майка ти. Да ти припомня ли документите? — най-сетне вдигна очи. В погледа му имаше такава самоувереност, че за миг се усъмних в собствената си правота.
Въздухът сякаш заседна в гърдите ми. Три години връзка, две години под един покрив — и изведнъж подобно изказване. Все едно през цялото това време сме обитавали различни светове.
— Мартин, чуваш ли се изобщо какво говориш? — гласът ми трепна, но се насилих да звуча уравновесено. — Това е моят апартамент. Аз изплащам ипотеката. Всеки месец — по 42 хиляди.
— Айде пак започна — превъртя очи той. — Нали ти помагам с ремонта. Сам редих ламината. И мебелите сглобявах.
Кафето изведнъж ми се стори неприятно горчиво, въпреки че, както винаги, бях сложила две лъжички захар. Навън ситен майски дъжд замъгляваше цветовете на разцъфналите лалета в двора. По същия начин нещо вътре в мен губеше яркостта си.
В съзнанието ми изплува една ноемврийска вечер отпреди половин година. Бях пред печката и внимателно вадех формата с лазаня от фурната. Кухнята беше изпълнена с аромат на босилек и домати. Три часа готвене — тестото го месих сама, сосът къкреше бавно. Мартин влезе, сваляйки якето си в движение, хвърли бегъл поглед към масата и махна с ръка:
— Зарежи, Радка Борисова поръча суши, момчетата идват всеки момент.
— Но аз готвих за нас…
— Ще остане за утре — вече набираше нечий номер. — Прати адреса, тръгваме.
Стоях насред кухнята с ръкавици за фурна, а целият апартамент внезапно замириса не на босилек, а на обида. Не възразих. Просто прибрах лазанята в хладилника и отидох да се преоблека.
— Виж, нямам нищо против майка ти — подех отново, опитвайки се да бъда разумна. — Но има диван в хола. Защо непременно трябва да заеме спалнята ми?
— Венета Симеонова, това вече е дребнавост — той хлопна капака на лаптопа. — Майка ми има проблеми с гърба. Трябва ѝ истинско легло. Толкова ли ти е трудно да се преместиш за малко?
— За седмица или за няколко дни? — хванах се за това разминаване като за спасителна сламка.
— Какво значение има? — изправи се и се обърна към прозореца, демонстративно гръб към мен. — Колкото повече го обсъждаме, толкова повече се убеждавам, че имаш проблем с гостоприемството.
Ето така ставаше винаги, помислих си. Едно изречение — и от разумна жена със съвсем логичен въпрос се превръщах в дребнава, негостоприемна истеричка. Познат сценарий. Колко пъти вече бях попадала в него?
— Добре, нека изясним — оставих чашата на масата и скръстих ръце. — Кога пристига майка ти?
— В петък — отвърна той, все още взрян навън. — В 15:20. Поръчал съм такси от летището.
— Тоест след два дни — уточних, като наум пресмятах какво трябва да свърша. — И ми казваш това чак сега?
— Какво толкова има? — най-накрая се обърна към мен. — Ще смениш чаршафите, ще прибереш твоите… женски неща. Нищо сложно.
Усетих как раздразнението се надига като вълна. Не беше въпросът в майката на Мартин Калинов. Беше в начина, по който безцеремонно се разпореждаше с моето пространство, с вещите ми, с времето ми. Сякаш личните ми граници не съществуваха.
— И къде, според теб, ще спя аз? — попитах, макар че истинският въпрос беше друг.
— На дивана в хола — сви рамене той. — Или при мен в кабинета, ако искаш — опита се да се усмихне и да ми намигне, но това само наля масло в огъня.
Без да кажа дума, излязох от кухнята, влязох в спалнята и седнах на ръба на леглото. За тези три години това не беше първият подобен сблъсък. Мартин бавно и почти незабележимо размиваше границите ми — малко по малко, стъпка след стъпка. В началото го възприемах като чаровна спонтанност, като откритост и уж безобидно желание да правим всичко заедно, без още да осъзнавам накъде всъщност води това.
