Светлана Яворова прокара ръба на престилката по бузата си, за да попие сълзата, и без колебание изтри подготвеното за вечерта изображение с пожелание за лека нощ.
„Добре, Данаилчо. Повече няма да пиша“, бавно изчука тя с показалеца си върху дребните букви на екрана. Задържа се, погледна текста още миг — и го заличи. Защо да натрапва присъствието си?
След това просто прибра телефона в шкафа, сякаш скриваше не предмет, а собственото си желание да бъде чута.
Данаил Лъвов се наслаждаваше на тишината. Никакви известия, никакво бръмчене в джоба, никакви безсмислени клипове.
„Най-сетне разбра“, мина му през ума.
Изминаха десет дни.
В събота вечер той седеше в кафене с колеги, отпуснат, с чаша пред себе си.
— А моята ми прати онзи ден видео как се вари компот — смееше се един от тях. — Да не забравя рецептата!
Компанията избухна в смях.
Данаил машинално извади телефона си и отвори чата със Светлана Яворова.
Последното съобщение беше неговото: „…ДА НЕ МИ ПИШЕШ ИЗОБЩО“.
Под него стоеше статусът: „Последно на линия: преди 9 дни“.
Нещо неприятно го бодна отвътре. Майка му никога не изключваше телефона. Често повтаряше: „Ами ако ти звъннеш, а аз не чуя?“.
Той набра номера ѝ.
Дълги сигнали. Протяжни, тежки.
„Абонатът е недостъпен“.
Опита пак. После още веднъж.
Студена, лепкава паника тръгна от слънчевия му сплит и се изкачи към гърлото.
Данаил летеше по нощния път, без да гледа километража.
Обади се на съседката — Пенка Валентинова.
— Пенко, къде е майка ми?!
— Ох, Данаилчо… не знам. Минах преди три дни, мислех, че е излязла до пазара. Тъмно беше. Може да е отишла при брат си извън града?
Той знаеше, че Светлана Яворова няма брат. Нямаше никого. Само него.
Влезе в малкия град около три и половина сутринта.
Къщата го посрещна мрачна и безжизнена. Портата беше открехната, сякаш го очакваше.
