С Асен Лъвов също имаха куче. Казваше се Туман.
Диана Яворова не я прекъсна. Не задаваше въпроси. Просто се настани до нея и остави тишината да си свърши работата.
Мария Пловдивска сама започна да разказва — за едно бездомно псе, което съпругът ѝ довел някога от работа. Как Туман спял винаги до входната врата. Как първи я посрещал, щом отключи. Как си отишъл без шум — през нощта, сякаш не искал да пречи.
— А после си отиде и Асен… — гласът ѝ се пречупи. — И всичко някак… замръзна. Сякаш животът натисна пауза.
Ричи беше до нея. Не се знаеше дали наистина слуша, но не помръдваше, сякаш разбира всяка дума.
— Оставете го при вас за няколко дни — предложи внимателно Диана. — Само като опит. Нищо повече.
Дълго време възрастната жена не откъсваше поглед от кучето. Накрая кимна леко.
— Добре. Но временно. Само за малко.
Още първия ден телефонът звънна три пъти.
— Скимти.
— Подушва всичко.
— Сдъвка ми чехлите.
На втория ден обажданията продължиха:
— Лае по телевизора.
— Не ме оставя да лежа — дърпа ме към вратата.
На третия ден гласът ѝ звучеше различно:
— Излязохме до двора. Не бях слизала от години.
Имаше нещо по-живо, почти топло в интонацията ѝ.
— Съседката от другия вход ме заговори. Оказа се, че и тя има куче.
Диана се усмихваше, докато слушаше.
Седмица по-късно Калина Борисова донесе телефон.
— Виж това.
На видеото Мария Пловдивска вървеше по алеята — бавно, но уверено. До нея тичаше Ричи, опъвайки каишката.
— Прекръстила го е — засмя се Калина. — Казала, че „Ричи“ ѝ звучи несериозно.
— И как се казва сега?
— Септември.
— Защо точно така?
— Срещнали се през август, но истински започнали да живеят през септември.
Диана гледаше екрана. Старицата се усмихваше.
Измина месец.
Септември вече не беше просто дума, а име с характер.
— Будиме ме в шест — мърмореше Мария Пловдивска по телефона. — Скимти, няма отказване. Трябва да ставам.
— Тежко ли е?
— Тежко е… — кратка пауза. — Но е правилно.
Калина разказваше, че бабата вече излизала всеки ден в парка, запознала се с хора, започнала да си готви „като хората“.
— Казва, че вече няма право да боледува — смееше се тя. — Кучето нямало да разбере.
В края на месеца Диана получи обаждане от същата жена — майката на момчето.
— Диана Яворова… Благодаря ви. Синът ми често говори за Вулкан. Казва, че вече не го боли. И реши, че иска да стане лекар.
Диана дълго стоя до прозореца.
Навън вечерта беше мека. Началото на есента.
Телефонът звънна — Валентин Яворов.
— Мамо, мисля си… може да дойда за няколко дни.
— Ела.
Щеше ли да дойде или не — вече не беше решаващо.
Защото тя имаше работа. Хора. И яснота защо прави всичко това.
Понякога, за да върнеш човек към живота,
е достатъчно просто да му дадеш някого,
който да го чака зад вратата.
