Прибирах се от работа в обичайния късен час и още отдалеч ми направи впечатление непознат автомобил, спрял точно пред входа на блока. Не се застоях върху тази подробност – умът ми беше напълно погълнат от отчета, който трябваше да приключа до сутринта. Хладният пролетен вятър разпиляваше косата ми и аз инстинктивно мушнах изстиналите си ръце в джобовете на шлифера. Дворът носеше усещане за събуждане след зимата: Венета Радева, нашата чистачка, методично метеше алеите, а на пейката до люлките съседка люлееше внучето си в количка. Поредната обикновена вторник вечер в покрайнините на града.
Когато стигнах до четвъртия етаж, още преди да отключа, от апартамента ни се чуха повишени гласове. Единият безпогрешно разпознах – Кирил Калинов, съпругът ми. Другият принадлежеше на майка му, Жанета Калинова. Замръзнах с ключа в ръка. Никой не ме беше предупредил за гостуване, а и през последните шест месеца контактите ни се свеждаха единствено до кратки телефонни разговори – след онази неприятна сцена на рождения ден на Кирил.
Поех дълбоко въздух, отключих и прекрачих прага. В антрето ме посрещнаха два големи куфара и няколко кашона, облепени с тиксо. За секунда през ума ми мина абсурдна мисъл – дали пък Кирил не е решил да си тръгне? Почти веднага обаче в коридора се появи самата Жанета Калинова.
— Най-сетне се прибра — каза тя с онзи добре познат оттенък на превъзходство и ме огледа от глава до пети. — Отдавна те чакаме.
— Добър вечер, Жанета — отвърнах с усилие да звуча спокойно. — Не знаех, че ще идвате. Кирил не е споменавал нищо.
— От кога насам трябва да искам позволение, за да видя сина си? — устните ѝ се свиха в презрителна линия.
От кухнята излезе Кирил с чаша чай. Лицето му издаваше онова познато съчетание от неловкост и твърдост, което неизменно се появяваше, щом майка му беше наоколо.
— Росица Асенова, трябва да поговорим — каза той и остави чашата върху шкафа.
— Разбира се — отговорих и се запътих към хола, събличайки шлифера си. — Само ми кажи какво става. Чии са всички тези вещи?
Жанета ме последва и се настани в креслото с такова самочувствие, сякаш от години заемаше това място. Тя винаги умееше да доминира пространството, независимо къде се намираше.
— Виждаш ли… майка ми има сериозни проблеми с жилището — започна Кирил уклончиво, без да ме поглежда. — Покривът тече, ремонтът ще продължи поне два месеца…
— Наложи се да напусна — прекъсна го тя без капка смущение. — Там е невъзможно да се живее. А да наема квартира с пенсията си… сама разбираш.
Кимнах – пъзелът бързо се нареди.
— Значи сте решили временно да останете тук? — формулирах гласно очевидното.
— Не „тук“, а при Кирил — отсече Жанета с ударение. — Това все пак е жилището на сина ми!
Погледнах изненадано към мъжа си. Апартаментът беше мой още преди брака ни – наследство от Донка Софийска, и Кирил знаеше това отлично.
— Мама ще живее с нас — заяви той решително, като гледаше встрани. — Вече освободих килера за нейните неща.
Обърнах се и чак тогава забелязах собствените си кашони със стари книги и сезонни дрехи, изнесени посред хола без знанието ми.
— Кирил… можехме да обсъдим това предварително — казах тихо. — Щях да подготвя стая, да подредя, да се организираме…
— Какво има за обсъждане? — намеси се остро Жанета. — Синът е длъжен да помага на майка си! Така е във всяко нормално семейство… ако семейството наистина е нормално.
Подобни подмятания ѝ бяха навик. Още от самото начало на връзката ни тя ме смяташе за неподходяща съпруга – според нея не бях достатъчно добра домакиня, не проявявах нужното старание, а изобщо във всичко все не достигавах някакъв неин стандарт. В началото се опитвах да ѝ угаждам, да печеля одобрението ѝ и да изглаждам конфликтите, но с времето осъзнах, че това е битка без победители и всяка нова отстъпка само отваряше място за следващия упрек, което превръщаше напрежението в нещо неизбежно и подготвяше почвата за следващия, още по-труден разговор.
