Думите за „поканата на цялата рода“ прозвучаха от устата на Стефка Валентинова вече без никакво притеснение, сякаш ставаше дума за нещо напълно естествено и предварително решено.
Ралица Лъвова отговори единствено с учтива усмивка, като вътрешно се надяваше, че свекървата просто се шегува и няма сериозни намерения. Част от напрежението ѝ спадна, когато по време на вечерята темата за апартамента повече не беше засегната и разговорът се насочи в по-безобидна посока.
Стефка Валентинова обаче беше израснала с твърдото убеждение, че истинското място на жената е в кухнята, и още при първото си посещение си отбеляза, че снаха ѝ не блести с кулинарни умения. Изобилието от модерни уреди и скъпи вещи в жилището ѝ се стори излишно — според нея човек можеше да живее далеч по-скромно. Докато тези мисли се въртяха в главата ѝ, Ралица, без да забелязва тежкия и изпитателен поглед, спокойно подреди всички чинии и прибори в съдомиялната, след което се присъедини към останалите в хола, за да гледат филм. Късно вечерта, когато часовникът вече напомняше за сън, тя тихо извика Драгомир Орлов настрани, за да поговорят.
— Драго, родителите ти май нямат намерение да си тръгват — прошепна тя. — Стана доста късно.
— Аз останах с впечатлението, че ще пренощуват тук за няколко дни — отвърна той напълно невъзмутимо.
— Но ти изобщо не ме предупреди — учуди се Ралица.
— Защо пък трябва? В нашето семейство това не се обсъжда предварително — каза той с лека усмивка.
— А аз планирах утре да си почина преди работа и да отделя време за себе си… — започна тя, но след кратка пауза добави примирено: — Добре, не идват често. Ще се нагодя някак.
Следващите няколко дни се оказаха истинско изпитание. Стефка Валентинова не пропускаше възможност да подхвърли, че Ралица не се грижи достатъчно за нейния син. Междувременно стана ясно, че Тодор Мартинов е толкова разглезен от съпругата си, че дори не умееше сам да си стопли обяда. Натоварването за Ралица беше огромно, но тя си повтаряше, че родителите на Драгомир вече са част от нейното семейство и че животът ѝ е свързан най-вече със съпруга ѝ, а не с неговите близки.
Облекчението от раздялата с роднините се оказа краткотрайно. Скоро Драгомир започна да съобщава по три-четири пъти месечно, че майка му и баща му отново ще идват „само за няколко дни“. Постепенно присъствието им стана толкова често, че младото семейство почти спря да се чувства насаме в собствения си дом. Целият уют, който Ралица с желание и старание беше създала, бавно се разпадаше.
За Тодор Мартинов беше нещо напълно обичайно да оставя след себе си разхвърляни вещи и мръсни чинии. Денят му минаваше основно на дивана, прекъсван единствено от храненията. Единственото, което сякаш му липсваше, беше някой да му подава чехлите. Ралица не можеше да си обясни как от такова семейство е израснал напълно различен човек, но с времето започна да забелязва същите навици да се появяват и у съпруга ѝ.
Една вечер, след като се прибра от работа, Драгомир дори не си направи труда да се преоблече, а се отпусна на дивана и извика към нея да сложи набързо вечерята, защото бил уморен, без да подозира, че с това поставя началото на първия им сериозен сблъсък.
