Още от първите дни Полина Старозагорска не пропускаше възможност да „помага“, при това по начин, който постепенно започна да дразни Калина Каменар до крайност.
— С този подизпълнител внимавай — подхвърли веднъж Полина с престорена загриженост. — Обича да го ухажват, лесно се обижда. По-добре не го настъпвай по опашката.
— Този клиент не е за теб — добави друг път. — Асен Витошки го държеше изкъсо, а на теб още не ти вярва.
— А този бюлетин… аз бих го пренаписала изцяло. Но ако настояваш, може да остане така. После така или иначе ще се върнем към моя вариант.
Да се каже, че на Калина ѝ идваше да изругае, би било меко казано.
Но тя търпеше.
Засега.
Една вечер, когато офисът вече беше почти празен и само те двете останаха, Полина неочаквано смени тона:
— Между другото… вярно ли е, че предложението за повишението ти дойде след личен разговор със Захари Валентинов?
Калина вдигна поглед от лаптопа.
— Откъде разполагаш с такава информация?
— Ами… чува се това-онова.
— Слуховете са оръжие на хората без факти — отвърна хладно тя и отново се задълбочи в документите.
— Не се сърди, просто попитах — каза Полина с фалшива невинност. — Странно е, че точно теб избраха. Кандидати имаше достатъчно.
— И въпреки това изборът падна върху мен — отговори спокойно Калина. — Значи е имало причина.
Полина ѝ хвърли бърз, почти незабележим поглед и се усмихна леко.
— Може би. Само че тук не винаги цифрите решават. Понякога… решава симпатията.
Калина затвори лаптопа.
— Полина, ако имаш нещо конкретно да кажеш — кажи го.
— О, не — вдигна рамене другата. — Просто разсъждавам. Не го приемай лично.
Калина замълча.
Точно тогава за първи път ясно осъзна: битките у дома и битките на работа са по същество едни и същи. Различни сцени, различни лица, но еднакво напрежение.
През уикенда ѝ се обади майка ѝ — Тодорка Огнянова. Не свекървата, не роднините на Веселин Калинов, а нейната собствена майка.
— Дъще, къде се изгуби? — гласът ѝ беше топъл и познат. — Звънях ти няколко пъти.
— Работя, мамо — отвърна Калина. — Нова длъжност, всичко е накуп.
— Поне не скучаеш — засмя се Тодорка. — Само гледай да не се съсипеш. И недей да слушаш никого, който ти повтаря, че не ставаш.
Калина слушаше и усещаше как гърлото ѝ се свива.
Колко пъти ѝ беше нужно само едно изречение: „Вярвам ти.“
От Веселин никога не го беше чувала. От майка си — да. И това ѝ стигаше.
След разговора седна на дивана и дълго остана неподвижна.
В мислите ѝ се преплитаха задачи, хора и усещането колко лесно всичко се разпада, когато доверието изчезне.
И колко мъчително е да градиш отново, когато си сам.
Първият истински сблъсък избухна на понеделнишката оперативка.
Полина я прекъсна по средата на презентацията:
— Калина, извинявай, но не си отчела, че рекламният бюджет за четвъртото тримесечие вече е разпределен. Ако сменим канала сега, ще излезем извън рамките.
— Отчетох го — каза спокойно Калина. — Проблемът е, че бюджетът е сметнат погрешно. Преизчислих го по реалните данни.
— Кой го одобри? — гласът на Полина прозвуча остро.
— Аз.
— Без съгласуване с отдела?
— Ръководителят има право да взема решения — отвърна твърдо Калина. — Ако има възражения, ще ги обсъдим след срещата.
В залата настъпи тишина.
Захари Валентинов се усмихна едва доловимо. Почти никой не забеляза, но Калина — да.
След съвещанието, до асансьора, Полина я настигна:
— Реши да демонстрираш колко си твърда? Внимавай, лесно могат да те разкъсат.
— Нека опитат — отвърна Калина, без да отмества погледа си. — Свикнала съм.
Същата вечер получи ново съобщение от Веселин Калинов.
Веселин: „Калина, нека се видим. Разбрах всичко. Не искам така да приключи.“
Тя дълго не отговори. После написа:
Калина: „Ще видим. Сега не е моментът.“
Отговорът дойде почти веднага.
Веселин: „Променила си се. Станала си студена.“
Тя гледаше думите и си мислеше, че може би наистина се е променила. Само че не в смисъла, който той влагаше. Не беше станала студена — беше станала трезва.
Седмицата премина в бясно темпо. До края на месеца отделът отчете отлични резултати — нови клиенти, ръст на оборота, увеличени запитвания. Захари Валентинов я похвали пред всички:
— Добра работа. Особено ти, Калина — личи си, че държиш нещата под контрол.
Тя благодари, но усмивката ѝ беше напрегната. Вече знаеше: успехът е двусмислен. След похвалите погледите на колегите се промениха.
Някои я поздравиха искрено.
Други — с криви усмивки.
Вечерта остана сама в офиса. Тишина, екранът свети, отвън — далечен шум.
Отвори чата и написа на майка си:
Калина: „Мамо, получава се. Но е трудно.“
Тодорка: „Щом е трудно, значи вървиш напред.“
Калина се усмихна.
И осъзна, че за първи път от дълго време тази „трудност“ не я плашеше.
На следващия ден обаче всичко рязко се промени.
Сутринта, още с влизането си, Полина ѝ подаде папка:
— Документите за подизпълнителя. Трябва да подпишеш.
— Да ги прегледам първо.
Калина разлисти и веднага видя несъответствието. По стария договор сумата беше по-ниска. Тук — с четиридесет хиляди повече.
— Какво е това?
— Нова ценова листа — каза Полина невъзмутимо. — Вдигнали са цените.
— По каква причина?
— Инфлация. Всичко поскъпва.
Калина я погледна.
— Ще им се обадя лично.
— Както решиш — сви рамене Полина. — Само недей да се изненадваш, ако после се наложи да се извиняваш.
Петнадесет минути по-късно Калина вече говореше с фирмата.
И разбра, че никаква нова ценова листа не съществува.
Затвори телефона и няколко секунди остана неподвижна. После стана и тихо каза:
— Е, сега започва истинското.
Същата вечер се прибра по-късно от обикновено. На масата — изстинал чай, на телефона — ново съобщение от Веселин:
„Липсваш ми. Искам да поговорим. Знам, че сбърках.“
Тя не отговори. Просто изключи телефона.
А в понеделник сутринта я очакваше съвещание, което щеше да обърне всичко с главата надолу.
