Струваше ѝ се, че морето я прегръща отвсякъде и я носи меко върху гърба си, като че ли нарочно се старае да я успокои. Тялото ѝ се отпускаше, мислите се разтваряха, а дишането ѝ постепенно се изравни с ритъма на вълните.
Когато най-сетне излезе на пясъка, часовникът вече показваше около шест следобед. Плажът бавно се опразваше – хората събираха кърпи и чадъри, а шумът постепенно затихваше. Недалеч от нея Лора Атанасова забеляза малка компания: жена около петдесет и няколко години, до нея млад мъж, очевидно синът ѝ, и две деца – палаво момченце и съвсем мъничко момиченце. Възрастната жена прилежно прибираше детските играчки и мокрите хавлии, докато мъжът, смеейки се, се опитваше да улови децата, които с писъци се втурваха обратно към водата.
След малко цялото семейство напусна плажа. Лора реши още веднъж да се потопи, а после тръгна към хотела, оглеждайки се по пътя за уютно място, където да вечеря.
Късно вечерта, когато се връщаше към стаята си, тя разпозна същия мъж от плажа. Седеше сам в малка беседка, обрасла с лози, и пушеше. „Значи са отседнали тук“, мина ѝ през ума, докато минаваше покрай него.
На следващата сутрин Лора вече беше на брега още в седем. Обичаше това време – морето беше чисто и спокойно, без размътена вода и без тълпи, и можеше да плува дълго, без да се блъска в никого.
През деня се разходи из курортното градче, обядва в малко семейно кафене, после мина през пазара и си купи кайсии, сладки като мед. След кратка почивка отново се върна на плажа.
Този ритъм ѝ допадаше – живот без бързане, в който часовете се разтягат, сякаш гледаш филм на забавен каданс.
Вечерта на третия ден тя седеше на крайбрежната алея и наблюдаваше как слънцето бавно потъва зад хоризонта. Изведнъж някой се настани на пейката до нея.
– Добър вечер – обърна се към нея мъжът. – Познахте ли ме? От една и съща гостиница сме.
– Добър вечер – отвърна тя с лека усмивка.
– От Пловдив ли сте? – попита той.
– Как разбрахте? – учуди се Лора.
– Нищо свръхестествено – усмихна се той. – Преди да пристигнете, хазяйката спомена, че чака гостенка от Пловдив. Ние сме тук вече седмица и ще останем още две. Така е по-добре за децата. Ако можех, бих ги задържал на юг цяло лято, но работата не ми позволява, а майка ми сама трудно се справя. Може би догодина ще наемем детегледачка.
На Лора ѝ се искаше да попита къде е майката на децата, но реши, че въпросът е твърде личен, и замълча.
Самият Антон Рилски обаче скоро разсея съмненията ѝ.
– Павел Странджански е на пет, а Мила Маришки – на три – каза той. – Майка им преди две години се влюби и замина във Франция при новия си съпруг. Така се оказах сам с децата. Без помощта на майка ми нямаше да се справя.
– А защо ги е оставила? Защо не ги е взела със себе си? – изтърва се Лора.
– Не знам… може би мъжът ѝ не е искал – отвърна Антон и погледна към притъмнялото небе. – Стана късно, да вървим.
Постепенно Антон започна да се грижи за нея – ненатрапчиво, внимателно. Отначало това я смущаваше, после присъствието му ѝ стана естествено. А една вечер, когато децата се разкапризничиха и баба им не успя да ги приспи, Антон пропусна разходката им и на Лора ѝ липсваше нещо неопределимо, сякаш денят беше останал недовършен.
Антон си тръгна с децата два дни преди края на нейната почивка и тя осъзна, че ѝ е тъжно без него. Малко след това той ѝ се обади и вече се видяха отново в Пловдив.
Майката на Лора забеляза, че дъщеря ѝ все по-често отсъства вечер, и това явно я зарадва, а когато Лора се обади, за да предупреди, че няма да се прибере да спи у дома, реакцията ѝ подсказваше, че предстои сериозен разговор.
