„Ще опечеш ли един тортик? Но не малък – нещо сериозно, поне три килограма, с ягоди… И от твоите прословути солени хапки – онези рулца, дето всички ги обожават. Аз изобщо нямам време – маникюр, прическа, знаеш… Чакаме те в пет!“
Замълчах за секунда, оставяйки паузата да натежи.
— Разбира се, Албена — отвърнах с най-мек глас. — За любимата ми зълва всичко трябва да е безупречно. Няма само да готвя — ще организирам обслужване, може и кетъринг. Празник е все пак, да бъде с размах.
— Ох, Росица! — изпищя тя от възторг. — Ти си злато! Казвах на мама, че си малко странна, ама щедра до безобразие!
В събота новият апартамент на Албена се напълни до краен предел. Приятелки, роднини, далечни и близки — цялата компания беше там. Снежана Василева заемаше централното място на масата, пременена в чисто нов тоалет, с изражение на домакиня, свикнала да бъде обслужвана. Всички очакваха прочутите гозби на „заможната снаха“.
Точно в пет часа звънецът издрънча.
Албена буквално се втурна към вратата, сияеща от нетърпение. Отвън я чакаше куриер, държащ два пакета — единият голям, лъскав, с логото на скъп ресторант, другият по-скромен.
— Моля, подпишете тук — каза той и ѝ подаде пакетите заедно с таблета.
Тя ги понесе тържествено към хола.
— Хайде, заповядайте! — обяви с широка усмивка. — Росица явно я е срам да се появи, но поне трапезата е подсигурила!
Отвори първата, по-голямата кутия. Вътре обаче нямаше нито торта, нито деликатеси, а обикновени сухари — равномерно нарязани парчета черен хляб, старателно изсушени. Много. Поне три килограма.
Настъпи гробна тишина.
Лицето на Снежана се обезцвети. С треперещи ръце Албена разпечата втория пакет. В него имаше евтина пластмасова солница и плик.
Пликът съдържаше бележка и куп касови бележки — подробен отчет на разходите за последните шест месеца.
— Какво… какво е това? — прошепна една леля от Мездра.
„Скъпи роднини,
Понеже толкова се тревожехте как ‘изяждам’ Борис, реших да върна дълга. Ето ви хляб — най-обикновен, без моите ‘мръсни’ пари. Сухари за черни дни. А тук прилагам всички разходи за година: ипотеката на Албена, зъбите на Снежана, ремонтът на вилата, храна, дрехи…
Общо: 840 000 лева.
Приемете го като благотворителен обяд. Повече безплатно няма да има.
Добър апетит!
P.S. Солта е подарък.“
Борис Огнянов също беше сред гостите. Стоеше встрани, безмълвен, докато Албена крещеше от ярост и унижение, а останалите си подаваха бележките и гледаха домакините с откровено неодобрение.
По същото време аз спирах колата пред блока, сякаш току-що се връщах от командировка. Без да се качвам горе, набрах Борис.
— Слизай. Чакам те пет минути в колата. След това си тръгвам сама.
След около десет минути той се появи. Седна до мен мълчаливо; аз дори не запалих веднага.
— Това беше жестоко… — каза тихо, вперил поглед напред.
— Не — поправих го спокойно. — Беше справедливо. Сега избираш: или се прибираме заедно и започваш да бъдеш съпруг, а не банкомат за цялата рода, като картата ти остава само за нас двамата… или слизаш и се връщаш да довършиш сухарите на новоселието.
Той погледна към осветените прозорци на апартамента — вътре се виждаха сенки и се чуваха приглушени викове. После ме погледна. В очите му за пръв път от години се появи нещо ново — уважение, примесено със страх да не загуби живота, в който бавно беше свикнал да живее с мен.
— Да си ходим… Росица… Гладен съм… Само не сухари…
— Да си ходим — усмихнах се аз и потеглих.
Сега Снежана разказва на всеки каква „змия“ съм била като снаха. Само че когато идва у нас — а това става рядко и единствено след покана — не смее да ми каже и дума. Напротив: носи си шоколада сама. За всеки случай.
