— Какво точно искаш да кажеш? — попитах, без да съм сигурна, че съм готова за отговора.
— Че те изваждат от къщата за две седмици. Точно сега. Не ти ли звучи подозрително? — гласът на Нели беше спокоен, но думите ѝ се забиха в мен като игли.
Все едно някой ме удари с ток. В съзнанието ми започнаха да изплуват детайли, които упорито бях игнорирала. Как Красимир Вълков напоследък все по-често оставаше „до късно в офиса“. Как телефонът му почти не се отделяше от ръката, а екранът мигновено се обръщаше надолу, щом се приближавах. Как изведнъж реши, че му трябва нова прическа, фитнес три пъти седмично и по-стегнати ризи.
— Ти смяташ, че… — започнах несигурно.
— Аз нищо не твърдя — прекъсна ме тя веднага. — Само казвам, че е редно да провериш. Замини при Зоя Балканска, нали билетът вече е купен. Но се върни по-рано — след седмица. Измисли причина: неразположение, високо кръвно, каквото и да е. И просто виж какво ще се случи.
Разговорът продължи още известно време, но аз почти не чувах думите. Мислите ми вече подреждаха картина, от която ме беше страх. Цветята, които Красимир започна да носи вкъщи — не за мен, а „за атмосфера“. Новите чаршафи, купени уж случайно на промоция. Флаконът с дамски парфюм в банята, който не беше мой.
Боже, колко удобно бях избрала да не виждам.
Глава 3. Вилата на свекървата
Автобусът подскачаше по неравния път, а аз се взирах през прозореца и кроях план. Красимир ме изпрати до спирката, целуна ме бегло по бузата и ми махна с усмивка, която изглеждаше почти облекчена. Сякаш се отърваваше от тежест.
Зоя Балканска ме посрещна на прага на малката си къща, облечена в халат и с ясно изразено недоволство.
— Мислех, че ще дойдеш по-рано. Плевелите са тръгнали, краставиците са за бране, бурканите за зимнина са готови. Айде, влизай, не стой на вратата.
Нито дума за пътуването ми, нито въпрос дали съм уморена. Само списък със задачи.
— Зоя Балканска, трябва да поговорим за нещо — казах, докато оставях чантата в коридора.
— После. Сега нямам време. Преобличай се и излизай в двора — отряза тя.
Направих каквото ми каза. Не защото възнамерявах да прекарам две седмици, прегърбена над лехите, а защото имах нужда от време. Механичната работа успокояваше ръцете и освобождаваше мислите.
Вечерта, докато пиехме чай на верандата, уж между другото попитах:
— Красимир обаждал ли се е?
— Защо да се обажда? Та ти днес пристигна — учуди се тя. — Нека си почине от суетата. На мъжа му трябва лично пространство.
„Лично пространство“. Интересен избор на думи.
— Често ли си говорите с него? — продължих внимателно.
Тя се напрегна:
— Какво лошо има майка да говори със сина си? Всеки ден ми звъни, разказва ми всичко. Грижовно момче е.
Всеки ден. А аз дори не подозирах.
На следващата сутрин се престорих на зле — оплаках се от силно главоболие и останах в къщата, докато Зоя Балканска отиде при съседката. Телефонът ѝ лежеше на кухненската маса, както винаги. Тя никога не го вземаше със себе си. Паролата я знаех — рождената дата на Красимир.
Кореспонденцията със сина ѝ беше повече от показателна и още с първите редове разбрах, че истината е много по-болезнена, отколкото си бях представяла.
