Анна Яворова държеше в ръцете си накъсания банков отчет и внимателно подреждаше парченцата върху кухненската маса, сякаш се опитваше да сглоби пъзел, който вече ѝ причиняваше физическа болка. Гласът ѝ трепна, макар да се стараеше да звучи спокойно:
– Можеш ли да ми обясниш защо извлечението от сметката е било захвърлено в коша и при това накъсано? – тя посочи реда с ясно различимата сума. – Тук липсват почти половин милион лева, Алексей Родопски. Това не са дребни пари. Това са спестяванията ни за ремонта, нали?
До този момент съпругът ѝ седеше невъзмутимо, отпиваше от кафето си и прелистваше новините на телефона. Той бавно вдигна очи. За частица от секундата в погледа му проблесна раздразнение, примесено със страх, но почти веднага го замени добре познатата маска на уморен мъж, който работи без почивка и е несправедливо притискан от дреболии.
– Отново ли си ровила в нещата ми? – отвърна той, като премести чашата настрани. – Анна, това вече минава всякакви граници.
Чекът съм го изхвърлил без да искам, докато си чистех джобовете.
А парите… прехвърлих ги на краткосрочен депозит. Лихвата там е по-добра.
Знаеш как е – инфлацията изяжда всичко. Опитвам се да запазя общите ни средства.
– На депозит? – повтори тя, а в гърдите ѝ се надигна ледено усещане. – Но ние се разбрахме още следващата седмица да поръчаме кухнята. Майсторът вече направи замерванията.
Как ще плащаме, ако парите са блокирани? – Кухнята може да почака – махна с ръка Алексей Родопски и стана от стола. – Нищо няма да ѝ стане.
Сега не е моментът за харчове. В Република България всичко е несигурно, трябва да имаме финансова възглавница, а не да купуваме шкафове и плотове.
Тръгвам, майка ми звъня – тече ѝ кранът.
Той я целуна по бузата набързо и без топлина, повече като жест по навик, отколкото като проява на близост, и излезе в коридора. Анна Яворова чу как обува обувките си, как ключовете издрънчаха в ръката му и как входната врата се затвори с глух звук.
Тя остана сама на кухненската маса, втренчена в накъсания лист.
Интуицията ѝ – онова вътрешно женско усещане, което рядко греши – крещеше с пълна сила: той не казва истината.
Дванадесет години бяха заедно. Според Анна това бяха добри години.
Започнаха от нищото – в малък наеман апартамент, брояха всяка стотинка, лишаваха се от какво ли не. Анна работеше като счетоводителка, поемаше допълнителна работа от вкъщи, будуваше до късно над отчети, за да изплатят по-бързо ипотеката за сегашния си просторен двустаен дом.
И Алексей се стараеше. През последните три години кариерата му тръгна нагоре, стана ръководител на отдел „Продажби“. Парите дойдоха, животът стана по-удобен, но заедно с комфорта между тях се промъкна и някаква хладина.
Алексей Родопски започна да се затваря в себе си.
Заключи телефона си с парола, макар преди да го оставяше навсякъде. Започна да се прибира все по-късно. А сега и тази странна история със спестяванията.
Анна се изправи и отиде до прозореца. Видя как мъжът ѝ се качва в колата. Но вместо да поеме към дома на майка си, Магдалена Вълкова, автомобилът зави в противоположната посока – към центъра на Русе, където се намираха банковите клонове и нотариалните кантори.
„Тече кран“, помисли си тя с горчива усмивка.
Магдалена Вълкова беше властна и енергична жена. При най-малката повреда в апартамента си викаше водопроводчик от домоуправлението и му устройваше такъв скандал, че ремонтът излизаше не само безплатен, но и дълготраен. Сина си търсеше само по „важни“ поводи – да я закара до вилата, да ѝ даде пари за санаториум или да изслуша оплакванията ѝ за кръвното.
Анна реши да не бърза със заключенията. Реши да наблюдава.
Вечерта, когато Алексей се прибра, тя се държа както винаги. Сготви вечеря, интересуваше се от работата му.
– Как е майка ти? – попита уж между другото, докато му сипваше салата. – Оправи ли крана? – А?
Да, да, разбира се – за миг се запъна той, докато слагаше хапка в устата си. – Само една гарнитура трябваше да се смени. Дреболия.
Праща ти поздрави. – Благодаря – кимна Анна.
Тя отлично знаеше, че Магдалена Вълкова никога не ѝ праща поздрави. Свекървата ѝ не я мразеше открито, но беше убедена, че нейният безценен „Алексей“ заслужава много по-добра партия от обикновена провинциална счетоводителка. Отношенията им се свеждаха до учтив минимум – формални честитки по празници и редки посещения, по време на които Магдалена прокарваше пръст по рафтовете в търсене на прах.
На следващия ден Анна Яворова си взе почивен ден.
Тя знаеше, че у дома, в чекмеджето с инструментите, Алексей пази тайно отделение. Смяташе, че тя няма представа, но Анна го беше открила още преди година, докато търсеше изолирбанд. Тогава вътре имаше само няколко стари банкноти и визитни картички.
Когато мъжът ѝ излезе за работа, тя с треперещи ръце отвори чекмеджето, извади отвертките и чуковете и повдигна тънкото дъно от шперплат.
Отдолу я чакаше плътна папка с документи.
Сърцето ѝ заби лудо.
Анна отвори папката и започна да преглежда съдържанието, без още да подозира какво точно предстои да открие.
