Той държеше ръката ѝ сигурно и спокойно. Детските гласчета се смесваха в неразбираемо гукане, а Анна Яворова се смееше леко, сякаш нищо наоколо не можеше да помрачи този миг.
Красимира Маришки внезапно спря. Инстинктивно направи крачка напред, готова да извика името ѝ, но думите заседнаха в гърлото ѝ. В този момент Анна вдигна поглед, срещна очите ѝ и… просто я подмина. Нито забави ход, нито се поколеба. Мина покрай нея така, сякаш срещу нея стоеше напълно непознат човек.
Тодор Данаилов се обърна за секунда. Гласът му беше тих, но в него имаше тежест:
— Напразно. Наистина напразно постъпихте.
И това беше всичко.
Красимира остана сама насред улицата, оглушена от тишината. Сякаш градът бе опустял. В съзнанието ѝ изплуваха картини от последните месеци: Андрей Соколов, затворен у дома, без работа, с бутилка в ръка; съседите, които вече не я поздравяваха; телефонът, който упорито мълчеше. Никой не търсеше нито нея, нито сина ѝ.
Изведнъж осъзна истината — беше изгубила всичко. Сина си. Внуците си. Доброто си име. И нямаше кого да обвинява, освен себе си.
Анна продължи напред, без да се обърне. Тодор стисна пръстите ѝ по-силно, сякаш искаше да ѝ предаде увереност.
— Не съжаляваш ли? — попита я той.
Тя поклати глава, без колебание:
— Не. Нито за миг.
Пред тях се разкри кръстовище, светофарът светеше зелено, а мек пролетен вятър раздвижваше въздуха. В този момент децата се засмяха едновременно — чист, звънък смях, който сякаш измиваше всичко старо и болезнено.
Анна Яворова усети как миналото остава зад гърба ѝ. Пред нея имаше път, светлина и живот, който най-сетне беше неин.
