Ралица започна разговора твърдо, сякаш решението вече не подлежеше на обсъждане.
— Драгомир, моля те да не го приемаш като удар, но повече няма как да покривам половината от твоята ипотека. Взех решение да купя малко жилище, което да давам под наем, а един ден да остане за Цветелина. Това е за нейното бъдеще.
Тя си пое дъх и добави спокойно:
— Кредитът ще бъде на името на татко, но аз ще изплащам вноските. Затова няма да ми остават средства и за твоите плащания.
Драгомир скочи от дивана, закрачи нервно из стаята, после рязко спря и я погледна с изкривено от гняв лице.
— Тогава се развеждаме! — изстреля той. — Банката ще си прибере апартамента, защото сам няма да се справя с кредита. Ще остана с празни ръце. Браво ти, „мила“ съпруго!
— Развод ли? Добре тогава. Поне си откровен — отвърна Ралица, като се опитваше да не се разплаче.
— Както искаш! — процеди той с насмешка.
Силите ѝ не издържаха. Сълзите рукнаха по лицето ѝ и, докато ги бършеше, тя започна да прибира най-необходимото си. После помоли и дъщеря си да събере няколко дрехи и вещи за първите дни.
— Мръсница! Заради теб ще остана без дом, на улицата! — крещеше Драгомир след тях, когато Ралица и Цветелина излизаха с куфарите.
В колата Ралица постепенно се успокои.
— Цвети, ще отидем при баба и дядо. Ще поживеем там, докато хората, които са в нашия двустаен апартамент, се изнесат — обясни тя тихо.
— Добре, мамо. Само, моля те, не плачи повече — прошепна момичето.
— Обещавам ти, съкровище — отвърна Ралица.
След това я очакваше тежък и изтощителен развод. В съда ѝ предстоеше битка за собствените ѝ интереси — тя беше решена да си върне поне част от парите, които с години беше влагала в ипотеката на Драгомир.
Процесът не вървеше леко: поредица от заседания, сметки, касови бележки, експертни оценки. В крайна сметка обаче законът и фактите застанаха на страната на Ралица.
Съдът задължи Драгомир Балкански да ѝ изплати значителна част от сумите, които тя беше дала за апартамента, макар и не всичко.
Разбира се, той не побърза да плати доброволно и се наложи сумите да бъдат събрани чрез съдебни изпълнители.
Ироничното беше, че същият този Драгомир, който твърдеше, че без Ралица е напълно безпомощен, все пак намери начин да обслужва кредита си. Само че месечните вноски, заедно с удръжките, му оставяха пари едва колкото за минимално съществуване.
Недоволството си той периодично изливаше върху бившата си съпруга с гневни телефонни обаждания. Ралица бързо се научи да ги прекъсва и да не влиза в обяснения.
Постепенно в нея се настани пълно безразличие към този човек — чувство, което ѝ донесе неочаквано спокойствие.
