— Ами ако тя наистина е твоята истинска орисия? — продължи Неделчо Соколов, вече по-меко, но все така настойчиво. — Новата къщичка, дето кооперацията вдигна за младите специалисти, е определена за вас. Ти си агроном, имаш право на нея. Ще заживеете спокойно, без грижи, като под божия закрила. Разбира се, решението е твое, но аз няма да участвам в този срам. Момичето ще бъде опозорено пред цялото село — първо я поискат, после я отпратят като ненужна вещ. И след това? Къде ще отиде? Как ще продължи живота си?
В ъгъла майката стискаше ръцете си, а устните ѝ трепереха, докато тихо хлипаше, стараейки се да не привлече внимание. Бащата тежко въздъхваше и не откъсваше поглед от пребледнялото лице на Радослав Витошки. Без да дочака ясен отговор, председателят рязко се обърна, излезе навън и затръшна вратата така, че стените изскърцаха.
Измина една седмица. Радослав лежеше неподвижно на леглото си, обърнат към грубата, неизмазана стена, сякаш искаше да се слее с нея и да изчезне. Внезапно портата в двора изписка жално. Майката плахо надникна през прозореца и пребледня още повече.
— Какво пак става там? — извика раздразнено Цветан Овчар. — Кой е дошъл?
— Родителите на Жанета Дунавска… — прошепна жената, поклащайки глава. — Същите… Какво ще правим сега, Цветане?
Преди още да съберат мислите си, неканените гости вече стояха на прага. Постояха за миг, размествайки се неловко, размениха си погледи и с разтеглени усмивки прекрачиха вътре.
— Добър ден, стопани, бъдещи сродници! — гръмна плътен, звучен глас. Това беше Васил Огнянов, бащата на булката. — Седмица мина откакто се разбрахме, а от вас — ни вест, ни кост. Време е да се уговаряме: каква ще е сватбата, какво ще приготвяме за чеиза… А къде е нашият младоженец? Чакаме го!
— Заповядайте, заповядайте, скъпи гости — затича се домакинята, с усилие прикривайки смущението си зад пресилена усмивка. — Седнете, отпочинете. Ще сложа самовара, ще ви нагостя с каквото имаме…
Късно вечерта, доволни и леко замаяни от щедрата почерпка, семейство Дунавски си тръгнаха. Два месеца по-късно селото ехтеше от шумна сватба, каквато отдавна не беше виждало.
Тези дни Радослав преживя като в мъгла. Не живееше истински — просто функционираше, движеше се и говореше по навик, като човек, който насън върши всекидневните си дела.
Годините се нижеха. В дома се появиха две здрави момчета. Той прие съдбата си, научи се да бъде грижовен баща и коректен съпруг, но дълбоко в гърдите му, като забит трън, останаха болката и копнежът по онази единствена. По-късно до него достигна слух, че Ива Асенова е била задомена в съседно село. Тогава Радослав се хвърли изцяло в работа — от изгрев до мрак беше по нивите. Когато се прибираше, неизменно заварваше Жанета в безкрайни домашни грижи. Тя го посрещаше с открита усмивка, суетеше се около него и нежно, без да млъква, разказваше за всекидневните неща. Къщата, дворът и двамата палавници се крепяха на нейните рамене, и изглеждаше, че нищо не е непосилно за нея.
Така, без да усети, изтекоха двайсет години. Децата пораснаха, стъпиха на краката си и напуснаха родния дом. Радослав не веднага забеляза, че неуморната му съпруга започна да боледува. Тя, за да не го тревожи, търпеливо прикриваше болките си. Когато най-сетне потърсиха лекари, вече беше късно. Само месец по-късно Жанета си отиде.
На четиридесет и седем години Радослав Витошки остана вдовец в опустялата къща. Възрастните му родители отдавна се бяха преместили при по-голямата си дъщеря в града. Все по-често той се връщаше мислено към младостта си, към първата любов, която никога не се осъществи. Примири се с мисълта, че животът е преминал покрай него, и че му остава само да дочака края си. Все по-често посягаше към бутилката, надявайки се да удави в нея непрестанната си тъга, без да подозира, че съдбата все още не е изрекла последната си дума.
