— Искам развод — изрекох ясно, без да повишавам тон.
Той спря на прага, обърна се и ме огледа така, сякаш преценяваше оферта, а не жена, с която беше споделил десет години живот. След кратка пауза кимна.
— Да. По-добре така.
Закопча ципа на раницата, преметна я през рамо и мина покрай мен, без да ме докосне.
— Моят адвокат ще се свърже с теб.
И си тръгна.
Останах сама в къщата, която внезапно се оказа прекалено голяма и прекалено тиха. Чух как Audi-то запалва в гаража и как звукът му постепенно се отдалечава. Сьомгата на масата беше изстинала. Седнах на пода до стола и плаках, докато гърлото ме заболя, а очите започнаха да парят. След това станах, изхвърлих храната и извадих тетрадка. Започнах да записвам всичко, което ни свързваше: банкови сметки, инвестиции, имущество.
Ако Ростислав Лъвов искаше развод, щеше да го получи. Но нямаше да си тръгне с всичко.
Скоро осъзнах, че болката има свой график.
Сутрините бяха най-тежки. Събуждах се и за няколко секунди умът ми беше празен. После истината се стоварваше върху мен като ледена вода: бракът ми беше приключил.
Позволявах си точно петнадесет минути. Настройвах аларма. Плачех, взирах се в тавана, стисках чаршафите, докато кокалчетата ми побелеят. Щом алармата звъннеше, ставах, взимах душ и тръгвах за работа.
Училището, в което работех като педагогически съветник, се превърна в убежище. Чуждите проблеми бяха по-лесни за подреждане. Помагах на ученици с конфликти, с паниката пред изпити, с обърканите им мисли. Умеех да слушам.
Тежестта се връщаше вечер, по пътя към празния дом.
Нели Велизарова ми звънеше всеки следобед.
— Яде ли днес?
— Да, мамо.
— Не ме лъжи, Камелия.
— Сандвич и кафе.
— Кафето не се брои — казваше с онази строга нежност, която не търпеше възражения. — Идвам през уикенда. Ще изнесем неговите неща.
— Той вече взе почти всичко.
— Тогава изгаряме каквото е останало.
Усмихнах се въпреки всичко.
— Това е крайна мярка.
— Точно от такива имаш нужда. Или ще ги дарим. На някой от „Каритас“ ще му потрябват ужасните му вратовръзки.
Седмица по-късно се срещнах с адвокат по разводи. Христина Кирилова имаше малък офис и разумни хонорари.
— Да видим какво притежавате — каза тя и взе химикалката.
Бях донесла копия на всички документи. Христина повдигна вежди.
— Подготвена си.
— Умея да ровя.
Разглеждахме всеки документ поотделно. Къщата беше записана и на двама ни, но значителна част от първоначалната вноска бях внесла аз — наследство от баба ми. Заплатата на Ростислав винаги беше по-висока, това беше факт, но осем години бях плащала редовно своя дял от ипотеката, без пропуск.
Докато Христина смяташе и записваше, усещах как за първи път от рухването на всичко започвам да си връщам контрол. Знаех, че това е само началото на битка, която далеч не беше приключила.
Продължихме с цифри, проценти и още документи. Подчертах, че сериозна част от първоначалната сума идва от наследството ми, доказуемо чрез банкови преводи от онези години. Доходите на Ростислав Лъвов бяха значително по-високи от моите, но аз никога не бях спряла да допринасям, дори когато едва свързвах двата края.
— А пенсионният му фонд? — попита Христина, без да вдига очи.
Поклатих глава.
— Не знам точната сума.
Тя цъкна с език.
— Ще трябва да минем по съдебен път. Кажи ми нещо важно — с какъв бюджет разполагаш за хонорари?
Почувствах неловкост, но отговорих честно:
— Имам спестени около осем хиляди евро. Не е много.
— Достатъчно е за начало. Моето авансово плащане е пет хиляди. След това работя на час. Обикновено един процес излиза между петнадесет и двадесет хиляди.
Стомахът ми се сви.
— Не мога да си го позволя.
Христина се облегна назад и беше пределно директна.
— Ако Ростислав наеме голяма кантора — а почти сигурно ще го направи — ще се опитат да те удавят в процедури и отлагания. Ще вдигат разходите, докато се откажеш. Това е честа тактика.
— Тогава какво ми остава? — прошепнах.
— Да се представляваш сама. Аз ще ти помогна с началните документи и насоки, но ти ще ходиш по заседанията. Ще спестиш много пари.
Мълчах дълго.
— Какви са ми шансовете?
— Срещу скъп екип ще си в неизгодна позиция — каза тя без заобикалки. — Но си организирана, упорита и умна. Не си беззащитна.
Същата вечер седях сама в кухнята с калкулатор и тетрадка. Пресмятах отново и отново. Можех да платя аванса и още няколко часа работа. Толкова. Ако Ростислав решеше да протака, имаше ресурси. Аз — не. Несправедливостта ме изгаряше: той беше изневерил, разрушил брака ни, а въпреки това щеше да има най-добрия адвокат.
Тогава взех решение. Щях да платя на Христина да подготвим началото. След това продължавах сама. Щях да науча всичко необходимо. Имах шест месеца до заседанието. Шест месеца, които щях да използвам до последния ден.
Не казах на никого. Нито на Нели Велизарова, нито дори на баща ми.
Симеон Радославов тогава живееше на морето, полуоттеглен от активната практика, макар че все още консултираше сложни дела. Говорехме веднъж месечно — за времето, за работа, за дреболии. Не му бях споменала за развода. Болеше ме да призная провал. Той никога не беше близък с Ростислав — учтив, но дистанциран. По-късно се запитах дали не е виждал знаци, които аз съм пропуснала.
Планирах да му кажа, когато всичко приключи и вече съм се справила сама.
Три месеца преди заседанието пристигна уведомлението: Ростислав беше наел адвокат. Кантората се казваше „Дунавски и партньори“.
Потърсих информация. Атанас Дунавски имаше над четиридесет години опит, спечелени шумни дела и репутация на безкомпромисен процесуален хищник.
Обадих се веднага на Христина.
— Видях известието — каза тя. — Дунавски е тежка артилерия.
— Имам ли реален шанс срещу него?
— Ще е трудно — призна тя. — Той изтощава противника.
— Какво ми препоръчваш?
— Ако не можеш да се мериш финансово, най-разумно е споразумение. Да приемеш предложението му и да продължиш напред.
Гневът ми кипна.
— След изневяра и прахосване на общи пари да приема просто така?
— Не е справедливо — отвърна тя спокойно. — Но е практично.
Затворих. Погледнах екрана и после се върнах към папките. Нямаше да се откажа. Ростислав мислеше, че вече е спечелил. Не знаеше срещу кого застава.
И така се върнахме в настоящето — в съдебната зала.
Симеон Радославов, баща ми, седеше до мен и подреждаше документи със спокойствие, което ме порази.
— Подготвила си се отлично — прошепна. — Всичко ще бъде наред.
Не можех да говоря. До мен беше човекът, който е пледирал пред Върховния съд, обучавал поколения юристи, а Ростислав почти не знаеше за съществуването му, защото никога не ме слушаше, когато говорех за семейството си.
Съдия Виолета Данаилова прочисти гърлото си.
— Ако страните са готови, започваме.
Симеон се изправи.
— С ваше позволение, бих искал да представя допълнителни доказателства, които са от съществено значение.
Държеше дебела папка. Самоувереността на Ростислав се срина за секунди. Атанас Дунавски се наведе да му прошепне нещо.
— Господин Радославов — каза съдията, — за какви доказателства става дума?
— За финансови нарушения и укриване на съпружеско имущество — отвърна спокойно баща ми.
Атанас скочи.
— Възразявам! Не сме уведомени.
— Информацията е придобита законно и касае неверни декларации на ищеца — отвърна Симеон. — Готов съм да предоставя копия веднага.
След кратко колебание съдията разреши почивка.
Мълчанието беше оглушително. Ростислав пребледня. Жанета Ковач в публиката изглеждаше напълно объркана.
След почивката делото се разви като хирургическа операция. Всяка лъжа беше разкрита, всяко доказателство — потвърдено.
Решението беше категорично. Ростислав загуби. Аз спечелих не само имущество, а себе си.
Докато излизахме на следобедното слънце, разбрах, че това, което предстои, вече няма да бъде определяно от него, а от мен, и че следващите дни ще донесат още последици и разкрития, за които все още не бях подготвена.
