Мисълта упорито я бодеше, но Силвия Вълкова се съпротивляваше. Търсеше оправдания, редеше аргументи пред себе си и се опитваше вътрешно да се оневини.
„Защо точно аз? Нищо не разбирам от подобни грижи. Не съм подготвена. Имам семейство – деца, съпруг. Как да ги изоставя и да замина? А работата? Ще ме съкратят без колебание.“
Истината обаче беше далеч по-проста. Ако наистина искаше, повечето трудности можеха да се уредят. Децата вече не бяха малки и можеха спокойно да останат под грижите на Теодор. В службата ѝ съществуваше възможност да излезе в редовен отпуск – поне за известно време, за да помогне на Донка Радославова след операцията. Силвия отлично разбираше това. Проблемът не беше в обстоятелствата, а в нежеланието ѝ. В собствените си очи тя вече се беше „отблагодарила“, като приемаше леля си от време на време и я посрещаше у дома.
До самата операция Силвия така и не събра смелост да се обади на Донка Радославова. Дните се нижеха, а тя дори не знаеше на коя дата е планирана интервенцията. Вечер, когато къщата притихваше, вземаше телефона, задържаше го в ръка, после го оставяше обратно. Усещането за вина я глождеше. Можеше да отиде при леля си, да ѝ помага, да бъде до леглото ѝ, да каже няколко окуражителни думи, да постъпи като истински роднина. Но не го направи, защото просто не ѝ се искаше.
– Силве, обади ли се на леля Донка? – попита неочаквано Теодор Лъвов една вечер.
– Не, още не. Ще се обадя – отвърна тя рязко и махна с ръка, сякаш искаше да го отпрати.
– Толкова ли е трудно? Просто да вдигнеш телефона. Все пак сте семейство.
– Тогава ти се обади – усмихна се тя криво.
– Ти си ѝ племенница. Сама си ми разказвала как те е гледала, когато си била дете – водила те е по зоологически градини, циркове, докато майка ти е работела. А сега, когато ѝ е най-тежко, тя остава сама. И към нашите деца винаги е била добра, от сърце.
Силвия замълча. Ядът ѝ към Теодор беше силен, но някъде дълбоко в себе си тя знаеше, че думите му са истина. Срамът я заля внезапно – срам от собственото ѝ безразличие.
– Добре. Довечера ще ѝ се обадя. Обещавам.
Няколко часа по-късно тишината в дома ѝ беше нарушена от настойчиво звънене. На дисплея се появи непознат номер. Първият ѝ порив беше да не отговаря, но обаждането продължи. С неудоволствие Силвия вдигна.
– Слушам – каза тя с усилие да запази спокоен тон.
– Г-жа Силвия Вълкова? – чу се строг, леко дрезгав женски глас.
– Да, аз съм.
– Обаждаме се от болницата. Вие сте посочена като най-близък роднина на Донка Радославова. Съжалявам да ви съобщя, че тя е починала преди няколко часа. Направено е всичко възможно. Необходимо е да дойдете за оформяне на документите.
Останалото се разтвори в неразбираем шум. Силвия сякаш се откъсна от реалността. В гърдите ѝ се настани тежест, почти болезнена, а главата ѝ бавно се люлееше, сякаш отказваше да приеме чутото.
Тя е могла да бъде там. Трябвало е да бъде. Леля ѝ винаги се е отнасяла към нея с обич, а тя… се беше отдръпнала.
Половин година по-късно, когато болката вече не беше така остра, Силвия разбра, че Донка Радославова ѝ е завещала всичко – апартамента, спестяванията, цялото си имущество. За леля ѝ именно тя е била най-близкият човек. Онази, която е трябвало да застане до нея, но така и не намери време.
