В ума ми се подреди цялата им схема – да ме изкарат нестабилна, да изглеждам като човек, който сам си е съсипал живота. А после жилището щяло да се „уреди“ безпроблемно, когато аз окончателно се компрометирам пред всички.
— А ако не избухне? — беше попитала тя.
— Ще избухне. Такива амбициозни жени ги познавам. Достатъчна е една искра и започват да крещят — беше отвърнал Борис.
С дрезгаво движение дръпнах слушалките от ушите си. Въпреки отворения прозорец въздухът в стаята беше тежък и лепкав, сякаш стените ме притискаха. Борис излезе от банята, прозявайки се, с мокра коса и безгрижен вид.
— Какво ти е? Изглеждаш пребледняла — подхвърли той.
— Просто съм изморена — отвърнах кратко.
Той само сви рамене и тръгна към кухнята, при майка си, сякаш разговорът беше приключен. Взех телефона и написах на брат си Захари Атанасов: „Ела утре. Не питай нищо.“
Захари дойде още следобеда, носейки две миниатюрни офис камери — почти невидими. Монтира ги внимателно: едната над корниза в хола, другата в коридора. Картината се качваше директно в облачно хранилище.
— Виктория Калоянова, ако нещо се обърка, аз съм наблизо — каза тихо той.
Кимнах, без да обяснявам. След това писах на Жанета Старозагорска и на семейните ми приятели Дарина Бургаска и Захари Атанасов: „Елате утре към шест. Ще кажа, че ме взимате. Истинската причина — да сте свидетели. Ще ви изпратя линк, гледайте и записвайте.“
Отговорите не закъсняха. Жанета написа просто: „Тръгвам.“ Захари добави: „Ние сме с теб.“
Извадих костюма. Прокарах пръсти по почти незабележимото петънце на ревера. После взех ножиците и направих фин, премерен разрез по шева на ръкава — толкова дискретен, че само аз знаех за него. При рязко дръпване платът щеше да се поддаде.
Реших да играя по техните правила. Но държах своите козове.
На тридесет и първи декември се събудих в шест и половина. Апартаментът миришеше на запържен лук. В кухнята Тодорка Орлова режеше колбас, а Борис подреждаше масата.
— Добро утро — казах спокойно.
Тя се обърна и се усмихна, но усмивката стигна само до устните ѝ.
— Вики, наистина ли ще ходиш на фирменото събиране днес? В такъв ден? — подхвърли тя.
— Да. Имам важна среща — отговорих.
— Среща… — изсумтя тя. — Борисе, сипи ми чай.
Той посегна към чайника, без да ме погледне. Видях как за секунда си размениха бърз, разбиращ поглед.
Денят се влачи мъчително. Затворих се в спалнята, преструвайки се, че преглеждам документи. Тодорка Орлова влизаше отново и отново — веднъж за салатата, друг път да търси тенджера. Всеки път погледът ѝ се спираше върху костюма, окачен на вратата на гардероба.
Около пет следобед заварих Борис пред гардероба, когато излязох от душа.
— Какво правиш тук? — попитах.
— Търсех си риза — отвърна той.
Ризите му бяха от другата страна.
В шест без малко облякох костюма. Сапфиреният кадифен плат натежа върху раменете ми. В огледалото ме гледаше жена, която две десетилетия беше вървяла неотклонно към целта си.
Почукаха на вратата на спалнята.
— Вики, може ли? Да помогна със закопчаването?
Гласът на Тодорка Орлова звучеше необичайно меко, почти ласкаво, докато тя стоеше на прага, а Борис се виждаше зад гърба ѝ, мълчалив и напрегнат.
