На двадесет години един газов взрив в кухнята преобърна живота ми за секунди – една-единствена експлозия, която остави следи завинаги.
Пламъците ме белязаха безвъзвратно – лицето, шията и гърбът ми се превърнаха в карта на болката, която нямаше как да бъде изтрита.
Оттогава хората рядко ме поглеждаха нормално. В очите им виждах или съжаление, или уплаха. Понякога и двете.
Затова се скрих от света.
Докато не срещнах Христофор Тодоров – преподавател по музика, лишен от зрение.
Той не виждаше белезите ми. Не измерваше лицето ми с поглед. Чуваше гласа ми, усещаше добротата ми и ме приемаше такава, каквато съм в дълбочината си.
Бяхме заедно година. После ми предложи брак.
Хората шепнеха зад гърба ми и се подиграваха:
— „Избра го, защото е сляп и не може да види колко си грозна!“
Оставих ги да говорят. А когато ме попитаха, отговорих спокойно:
— „Предпочитам мъж, който разпознава душата ми, а не такъв, който съди по кожата.“
Сватбата ни беше тиха и красива, изпълнена с жива музика от неговите ученици. Роклята ми беше с високa яка, прикриваща всичко. И за първи път в живота си не изпитвах срам.
Чувствах се приета. Видяна. Не с очи, а със сърце.
Същата нощ, в малкия ни апартамент, нещо се промени.
Христофор положи ръце върху моите – върховете на пръстите му бавно опознаваха дланите, лицето ми, ръцете ми. После прошепна:
— „По-красива си, отколкото някога съм си представял.“
Сълзите потекоха, но не бях подготвена за думите след това.
— „Виждал съм лицето ти.“
Времето спря.
— „Христофоре… ти си сляп.“
Той кимна едва забележимо.
— „Бях. Но преди три месеца, след деликатна операция на очите в Индия, започнах да виждам. Първо сенки, после форми, после лица. Не казах на никого – дори на теб.“
Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите.
— „Защо?“
