Пробите продължиха цял час – нагласяха подгъва, пристягаха в талията, отбелязваха с карфици всяка дребна неточност. Полина Радева не спираше да обикаля около нея, да оглежда и да мърмори одобрително.
— Към такъв нюанс трябват специални бижута — каза тя замислено. — Среброто ще изглежда бледо, а златото ще натежи.
Виолета Яворова отвори старата дървена кутия, която отдавна не беше докосвала. На дъното, внимателно увит в мека кърпа, лежеше комплект — колие и обеци от син авантюрин. Ръчна изработка. Беше ги създала преди осем години за един важен миг, който така и не се случи.
— Боже… това е произведение на изкуството — Полина замръзна на място. — Ти ли си го правила?
— Да. Сама.
Нели Маришки се зае с косата — мека, естествена вълна, без показност. Гримът беше дискретен, но подчертаваше погледа и чертите. Когато Виолета облече роклята и закопча бижутата, камъните легнаха хладно върху кожата ѝ, с осезаема тежест и присъствие.
— Хайде, погледни се — Полина леко я побутна към огледалото.
Тя се приближи и не видя жената, която дванайсет години търкаше подове и бъркаше супи. Срещу нея стоеше самата тя — онази, която беше някога.
Ресторантът на крайбрежната алея гъмжеше от хора. Костюми, вечерни тоалети, музика и приглушени разговори изпълваха залата. Виолета влезе нарочно по-късно. За миг шумът утихна.
Антон Пловдивски беше до бара, смееше се на чужда шега. Когато я забеляза, лицето му застина. Тя мина покрай него, без да го удостои с поглед, и седна на отдалечена маса — с изправен гръб и спокойни ръце в скута.
— Извинете, това място свободно ли е?
Мъжът изглеждаше около четиридесет и пет годишен, със сив костюм и внимателен поглед.
— Да, заповядайте.
— Велизар Костов. Работя със Светослав Орлов, но в друг бизнес — пекарни. А вие сте?
— Виолета. Съпруга на складов управител.
Погледът му се плъзна от лицето ѝ към бижутата.
— Авантюрин… и то ръчна изработка. Личи си. Майка ми събираше камъни — такива неща се срещат рядко.
— Аз съм ги правила.
— Наистина? — той се наведе по-близо, разглеждайки плетката. — Това е високо ниво. Продавате ли?
— Не. Аз… домакиня съм.
— Странно — усмихна се той. — Хора с такива ръце обикновено не остават у дома.
През цялата вечер Велизар почти не се отдели от нея. Говореха за камъни, за създаване, за това как ежедневието кара хората да забравят кои са. Той я канеше да танцува, а в погледа му имаше искрен интерес, който подготвяше почвата за нещо повече.
