Някой сякаш най-сетне обърна лице към Ясмина и реши, че е време да подаде ръка. Достатъчно бяха се нагледали на лишения, достатъчно бяха преминали през унижения и тишина.
Не след дълго в пощата ѝ се появи странно писмо. В него се казваше, че някаква нотариална кантора я издирва като законен наследник. Всичко звучеше объркано и почти нереално. Ясмина дълго въртя плика в ръцете си, но накрая реши да отиде. Любопитството и едно тихо вътрешно чувство не ѝ дадоха мира.
Там я очакваха разкрития, за които дори не беше подозирала. Оказа се, че апартаментът, от който нея и брат ѝ някога бяха изхвърлили без обяснения, всъщност е принадлежал на майка им. Жилището ѝ било оставено от нейната баба. Бащите им били различни и чичото на Ясмина никога не е имал законно право над този имот. Защо тогава никой не беше защитил децата? Дали всички са знаели и са замълчали, или просто истината е потънала в безразличие?
Историята продължаваше да се разплита като старо кълбо. От чужбина се върнала далечна братовчедка на майка ѝ – жена, с която връзката отдавна била изгубена. Тя носела само един стар адрес – дома, в който някога живели нейните баба и дядо. Майка ѝ и дядото на Ясмина били родни брат и сестра, а тя добре знаела, че старците официално са прехвърлили жилището на нейната братовчедка. С надежда за среща жената тръгнала към апартамента.
Вътре обаче я посрещнали напълно непознати хора. Те ѝ казали, че собственичката е починала отдавна, а за децата ѝ никой нищо не знае. Това не я спряло. Била борбена и упорита – започнала да разпитва, да търси, да събира следи. Решила, че е длъжна да намери племенниците си и да върне справедливостта.
Върнала се обратно, наела хора, задействала проверки – и чудото се случило. Истината излязла наяве. Чичото бил заграбил имота незаконно. С години го отдавали под наем, размахвали съмнителни документи, опитвали се да се защитят с фалшиви доказателства. Основният двигател на цялата мръсна история се оказала съпругата му – тя бъркала водата и дърпала конците.
Накрая, когато вече нямали ход, изнесли всичко от апартамента. Демонтирали дори вратите – с оправданието, че било тяхно. Оставили само голи стени.
„Нищо – мислеше си Ясмина. – Стени има. Останалото ще се направи.“
Съпругата на брат ѝ не предявила никакви претенции. Казала им направо, че си има собствен дом, а те от години се скитат по чужди квартири. И допълнила, че никога не би си позволила да ги гледа в очите с алчност – мъжът ѝ нямало да ѝ го прости.
– Все едно е приказка – поклащаше глава Ясмина. – Такива неща не се случват в живота.
Сякаш в отговор Приказка изръмжа меко и доволно, размахвайки опашка.
– Мяу – обади се Тихомир Лозанов, докато се миеше. Той почти се беше изнесъл при съседите – идваше само от време на време. А когато на леля Зорница Велчева ѝ стана съвсем зле и децата я прибраха при себе си, котаракът остана напълно сам. Как да го изоставиш?
Апартаментът беше възстановен, стъпка по стъпка. В него отново заживяха хора. И сякаш наистина всичко започна да върви нагоре.
– Ясмина, напоследък все сънувам селото – подхвана една вечер Лъчезар Соколов. – Къщата на баба ми. Когато тя почина, леля ме изгони оттам. Оттогава не съм стъпвал. Хайде да отидем, да я видя поне с едно око. Не е далеч. Взех кола от едно момче от работа.
– Разбира се – съгласи се тя без колебание.
Приказка започна да подскача в кръг, сякаш разбираше, че ги чака път.
– И ти ще дойдеш – засмя се Лъчезар. – А ти, Тихомир, оставаш вкъщи да пазиш децата.
Когато пристигнаха, ги посрещна малка, но здрава къща. Прозорците бяха заковани с дъски, дворът – обрасъл и занемарен.
– Явил си се най-сетне… Лъчо, ти ли си? – чу се глас.
– Аз съм, лельо Станимира…
– А кой друг? Да не мислиш, че заради теб ще си отида от този свят! Обещала съм на баба ти, Добрина Крумова, да пазя наследството ти.
– Какво наследство?
– Къщата, разбира се. Леля ти Росица Янева идваше по-рано, въртеше се като лисица, водеше купувачи. Аз я изгоних. Баба ти ти я е прехвърлила по документи още навремето. Всичко е законно.
Разказа му как Росица твърдяла, че е изчезнал безследно. Искала къщата за себе си. Но леля Станимира я спряла – поискала ѝ доказателства, които тя така и не показала.
– Същата си беше още от дете – плю се възрастната жена. – С баща ти Борислав Кадинов бяха пълни противоположности. Е, хайде, ще влизате ли да гледате? А това коя е – жената ли ти?
– Да, Ясмина.
– Хубава е. Деца имате ли?
– Две. Калина и Борислав.
– Доведи ги някой път. Да имам какво да разкажа на баба ти.
Така Ясмина и Лъчезар станаха собственици и на селска къща – една проста, но истинска дача.
– Направо е като в приказка – усмихваше се тя. – Откакто Приказка влезе в живота ни, всичко си идва на мястото.
– Градимир… Градимир… Нали не пушиш?
– Не пуша, сестричке. Това е пара… студено е тук.
– Ти не си у дома… Къде си?
– Дойдох да се сбогувам. Вече съм спокоен.
– Как така? Ще си тръгнеш?
– Време е, Ясмина.
– А… а ние?
– Приказка остава. А аз ще съм около теб – в дъжда след слънце, в лекия пролетен вятър, в лъча, който ще те стопли, в клонката люляк във ваза, в игриво котенце. Ще ти напомням, че съм тук.
– Ще се видим пак?
– Разбира се. Само че не сега. Не още.
– Ще се познаем ли?
– Без съмнение. А сега… трябва да тръгвам.
Ясмина се събуди от слънцето, което пробиваше през недобре дръпнатите завеси. На пода седеше Приказка и скимтеше, вдигнал лапа – молеше да излезе навън. Тихомир се миеше на перваза, съсредоточено облизвайки дългия си розов език по лапата, напълно погълнат от заниманието си.
Лъчезар спеше. Децата спяха в стаите си.
Домът беше потънал в тишина и спокойствие. Само Приказка тихо напомняше за утрото.
Прегръщам ви, мили хора.
Ценете тези, които са до вас. Уважавайте ги. Обичайте ги.
Казвайте им по-често, че ги обичате – утре може да е късно.
Изпращам ви топлина, светлина и доброта.
Благодаря, че бяхме заедно.
Ваша,
Белла Костова
