…у нас ще бъде.
— Мама много ще се зарадва — добави Албена уверено. — Отдавна не сме имали гости.
Асен Радев повика сервитьора, плати сметката и се вгледа в дълбоките, тъмни очи на детето.
— Е, тръгваме — усмихна се той меко.
Албена пъхна ръката си в неговата и го поведе напред, сякаш всичко вече беше решено вместо него. Жилището, в което живееха тя и майка ѝ, се оказа съвсем миниатюрно — едва ли повече от десет квадратни метра, по-скоро килер, отколкото дом.
Почти цялото пространство заемаше старо двойно легло. Върху него, завита с одеяло, лежеше Снежана Пиринки. До леглото имаше маса, затрупана с шишенца лекарства, а малко по-нататък — ниска тумбичка с телевизор. Над таблата беше закована рафтче с книги и Асен забеляза, че всички до една са учебници за началните класове.
— Някога бях учителка — обясни Снежана след краткото запознанство. — Близо десет години… изпратих два випуска. А после… — тя замълча за миг. — После стана катастрофата.
Движеше се трудно, с усилие, докато приготвяше масата. Асен не се замисли дълго и се включи да помага. Албена донесе стар чайник, малка купичка с бонбони и няколко филии с колбас.
— Уау, това е страхотно — възкликна Асен, след като опита. — Честно, по-вкусен сандвич не съм ял.
Лицето на момиченцето светна и тя се размърда нетърпеливо.
— Ох, сетих се! — подскочи тя изведнъж. — Трябва да отида при Филип Александров.
— Дадох му тетрадката си по английски — обясни набързо. — Трябва да си я взема.
— Само не се бави — подвикна Снежана след нея. — Вече е късно.
Когато детето излезе, Снежана седна тежко и въздъхна. Асен я погледна внимателно.
— Албена не е ваша дъщеря, нали? — попита внимателно.
Тя го погледна изненадано.
— Как разбрахте?
Асен само сви рамене. В съзнанието му отново изплува онова странно, почти плашещо сходство между детето и Виолета Огнянова. Не сподели това на глас — не искаше да я тревожи.
— Да, тя е намерено дете — призна Снежана, усуквайки крайче от найлонова торбичка около пръста си. — Със съпруга ми много чакахме бебе… А то се роди мъртво. Захари Каменар беше в дълга командировка и дори не знаеше какво се е случило.
Тя преглътна трудно.
— И тогава… стана чудо. Истинско чудо.
Разказа как седяла в парка, разкъсвана от болка и страх, как плакала безспир, когато чула бебешки плач. Първо си помислила, че си въобразява. Но звукът не стихвал. Тръгнала към него и в храстите открила кутия… с бебе вътре.
— Момиченце — прошепна тя. — Усмихваше се.
Снежана също се усмихна през сълзи.
— Кръстих я Албена, защото я приех като дар. Изчаках, мислех, че родителите ще се появят… но никой не дойде. И така остана при нас.
Гласът ѝ се пречупи.
— Бяхме щастливи. Много щастливи. Това време отмина… и няма да се върне.
Сълзите ѝ се търкаляха бавно, тежки като перли. Асен я гледаше безмълвно, поразен от красотата ѝ в тази тиха, безкрайна тъга. Мислеше за жестокостта на съдбата, за това как понякога тя пречупва точно онези, които най-много заслужават покой. И отново си зададе въпроса защо Виолета бе изоставила детето си… и защо животът не я бе наказал.
— Нищо не е окончателно — каза тихо Асен. — Докато сме живи, има шанс всичко да се поправи. Баща ми винаги е казвал това. А аз не бих си простил, ако не помогна.
Снежана трепна.
— Как… как ще помогнете?
— Ще намеря начин — отвърна той просто. — Само не отказвайте предварително, добре?
Тя отново заплака, а Асен не я притисна с думи. Малко по-късно Албена се върна. Влезе тихо и седна до майка си.
— Защо плачеш? — попита и хвана ръката ѝ. После се обърна към Асен. — Чичо Асен, защо тя плаче?
— А кой ли може да разбере жените? — усмихна се той. — Понякога плачат, когато им е тежко… а понякога — когато им е хубаво.
Той се засмя, зави ги и двете с одеялото и стаята се изпълни с топлина.
Щом Снежана се върна от болницата след операцията, Асен без никакво колебание ѝ предложи брак и настоя да се преместят в неговия апартамент. Тя първо реши, че се шегува, и само поклати объркано глава. Но той беше напълно сериозен. Извади малка торбичка и поднесе пръстен.
— Не знам какво да кажа… — прошепна тя, гледайки бижуто в дланта си. — Сигурен ли си?
— Никой не е сигурен в нищо — намигна Асен. — Понякога просто трябва да следваш сърцето си. А моето ми казва, че те обичам… и Албена също.
Когато сложи пръстена, Снежана едва си пое дъх.
— Истинско злато… — прошепна невярващо.
— Разбира се — усмихна се той.
Тя се придвижи бавно до тумбичката, порови се дълго и извади нещо.
— И аз имам подарък — каза и пъхна в ръката му тежък пръстен с голям камък.
— Семейна реликва е — обясни тя. — Всички мъже в рода ни са го носили. Дядо вярваше, че пази от зло и носи късмет. Нека бди над теб.
Асен докосна лицето ѝ с ръката, на която блестеше пръстенът.
— Значи… съгласна ли си?
— Да — отвърна тя.
— Ура! Ще има сватба! — извика радостно Албена зад тях.
Двамата се обърнаха и се засмяха.
— Подслушването не е хубаво — каза Снежана.
— И надничането също — добави Асен.
Албена се нацупи, изфуча обидено и промърмори:
— Е, целувайте се тогава… аз пак отивам при Филип.
Когато останаха сами, Асен вдигна Снежана на ръце и започна да се върти с нея из стаята. В този миг той не усещаше нищо друго освен огромното, всепоглъщащо щастие, което го заля като мощна вълна и изтри всички стари болки.
