Есента нахлу без никакво предупреждение. Само ден по-рано въздухът беше задушен и лепкав, почти като в разгара на юли, а сега рязък вятър яростно скубеше пожълтелите листа от клоните и ги завихряше по паважа.
Рязката смяна на времето провали плановете на мнозина жители за приятен уикенд. Градският площад, където трябваше да се състоят тържествата по случай празника на града, зееше необичайно пуст. Единствено няколко упорити туристи, стискайки чадърите си с две ръце, кръстосваха пространството и хвърляха любопитни погледи към старинните фасади.
В единия край, приютен под дърво с окастрена корона, някакъв уличен музикант дрънкаше на китарата си. Асен Радев, чийто офис се намираше точно до площада, излезе навън, свит и с недоволна гримаса. Още с първата крачка стана ясно, че времето е дори по-лошо, отколкото си беше представял.
Вятърът блъскаше безмилостно, а ситният дъжд се забиваше в лицето му като иглички. Притиснал папката към гърдите си, Асен се затича към малко павилионче за кафе, което изглеждаше като спасителен остров сред стихията.
— Господине, имайте малко уважение! — възмути се млада жена, в която той неволно се блъсна с рамо. — Приберете си папката, от нея капе право върху главата ми.
Асен веднага изпълни искането ѝ, но това изобщо не я успокои. Тя продължи да мърмори и да се отдръпва демонстративно.
— Не ми дишайте във врата — проточи тя с раздразнение. — Отстъпете крачка назад, ако обичате.
— Слушайте — не издържа Асен, който дотогава търпеливо мълчеше. — Не разбирам защо сте се нахвърлили върху мен, но и вие бихте могли да се държите по-нормално. Стоя на същата опашка като вас, ако не сте забелязали.
— Невъзпитан — изсумтя непознатата. — Първо блъска хората, после размахва папки, а накрая изкарва мен виновна.
— Какво казахте? — Асен кипна и я хвана за ръкава на палтото. — Повторете! За обида отговаря се!
Тя не успя да каже нищо, защото в следващия миг тежка ръка се стовари върху рамото му и го стисна здраво.
— Ти какво си въобразяваш, бе, лъскав? — изръмжа груб мъжки глас. — Що се заяждаш с момичето?
Макар и стреснат от неочакваната намеса, Асен инстинктивно се приготви да се защитава. Завъртя се рязко, ръката падна от рамото му и той се озова очи в очи с рижав здравеняк, малко по-нисък от него, но доста по-широк в раменете.
За няколко секунди двамата се гледаха невярващо, а после едновременно възкликнаха:
— Валка! — извика Асен, разпознавайки в рижия свой съученик.
— Асене! — отвърна мъжът и отново го тупна по рамото, този път приятелски. — Е, ти да видиш! В такъв вид да те срещна — едва те познах. Облякъл си се като за среща.
— Обикновено ежедневно облекло — смутено отвърна Асен, като приглади скъпия си шлифер.
— А ти какво правиш тук? Нали бях чул, че си заминал на север и си останал там? — попита Асен.
— Точно така — кимна Валентин Витошки. — В отпуск съм. Реших да се върна и да видя родния град. Сто години не съм стъпвал.
— А ти все тук си си, а? — продължи той.
— Тук — усмихна се Асен. — И тук не е зле за живеене.
Обръщайки се отново към павилиона, Асен забеляза, че обидената дама е изпуснала банковата си карта. Той я вдигна и я повика. Жената се върна, изчерви се, набързо се извини и му благодари сърдечно, преди да си тръгне.
— Ех, пусна я току-така — въздъхна Валентин, когато тя изчезна. — Поне телефона ѝ да беше поискал.
— Симпатична беше — призна Асен, — но няма смисъл. Сърцето ми вече е заето. Скоро ще се женя. Между другото, и теб те каня. Не забравяй.
Лицето на Валентин грейна.
— Я не думай! Сериозно ли? Честито, братле! Това трябва да се полее.
Двамата се скриха от дъжда в непретенциозно кафене наблизо. Валентин нетърпеливо поръча най-доброто, което заведението предлагаше. Менюто се оказа изненадващо богато, а храната — вкусна и сгряваща.
— Как се казва бъдещата булка? — попита Валентин, като напълни чашите. — Моята е Полина Соколова. Четири години сме заедно. Нищо особено — като при всички хора. Караме се понякога, после бързо се сдобряваме.
Асен пък разказа за своята избраница, Гергана Пиринки, като подчерта, че и при тях засега всичко върви спокойно.
— И дай Боже така да си остане — махна с ръка Валентин. — Ние сме обикновени хора, не ни трябват драми. Въпреки че… имаше един случай.
Той се ухили и започна историята си за първоаприлската шега, когато пиян решил да каже на Полина, че има любовница с дете и ще плаща издръжка. Последвали крясъци, хвърлена ваза, изгонване от дома и седмица при родителите ѝ. После се стигнало и до бой с тъста — счупени пръсти и разбит нос, но без трайни последици.
— И това защо ми го разказваш? — попита Асен озадачено.
— Просто така — разсмя се Валентин. — Като пийна, ставам приказлив. А и има поука. Доверие трябва, ама и разум. Някои мъже наистина тичат по любовници, крият пари, лъжат с години. И какъв е смисълът от такъв семеен живот?
Той впи изпитателен поглед в Асен:
— Ти как мислиш, Асене?
Асен мълчеше, бутайки с вилицата парче месо в чинията си, защото думите на Валентин и простият му, но дълбок въпрос го наведоха на една странна мисъл, която започна настойчиво да се оформя в съзнанието му.
