Сложих последния домат в купата и в същия миг чух как Донка Балканска пак поде — с онзи наставнически тон, с който обикновено се разясняват очевидни неща на човек, смятан за недосетлив.
— Любомире, по-добра жена трябваше да си намериш. Ти си злато, момчето ми.
Любомир Велизаров седеше срещу нея, скрит зад вестника. Само повдигна рамене. Дори не благоволи да ме погледне.
Аз бях права до масата, с купата в ръце, хлъзгава от доматения сок. Под навеса бръмчеше оса, плотът лепнеше от вчерашното сладко. До краката ми Милко Вълков ровичкаше с конструктора, строеше път и сумтеше съсредоточено. После се изправи, грабна количката и без дума се запъти към портата.
Значи беше чул всичко.
Донка Балканска притвори очи, сякаш самото ми присъствие я изморяваше.
— Виолета, ти все си една такава… без стопанска жилка.
Поставих купата на масата по-рязко, отколкото възнамерявах.
— Да ви налея ли чай? — попитах с равен глас.
От другата страна на оградата настъпи тишина — съседката Радка Александрова, вероятно, се беше заслушала.
Знаете ли, вече осем пъти съм чувала колко съм „никаква“. Може би стига толкова?
Но на глас не изрекох нищо. Избърсах ръцете си в престилката и се прибрах в кухнята.
Студената вода трещеше в мивката и заглушаваше двора. Режeх лук и се преструвах, че не чувам. Само че Донка Балканска не понижаваше тон — сякаш нарочно.
— Къща се гледа не като чинии, нали разбирате…
Любомир влезе, почеса врата си.
— Майка ми си мърмори, не ѝ обръщай внимание. Знаеш я каква е.
Погледнах го. Стоеше до вратата, дърпаше края на ризата си и избягваше очите ми.
— Любомире, ти изобщо чу ли какво каза?
Той се поколеба.
— Ами… чух. Такава си е тя. Не го вземай присърце.
Обърна се и излезе.
Пуснах водата отново — по-силно, отколкото беше нужно. Пръстите ми изстинаха до болка.
Отвън долетя гласът на Радка Александрова:
— Виолета, пак ли е напечено у вас? Дръж се!
Всички виждат. Всички чуват. И никой не прави нищо.
Затворих крана, подсуших ръцете си и си помислих: а ако просто си тръгна? Дали някой изобщо ще забележи?
Точно тогава Донка Балканска извика от двора:
— Виолета, сипвай чая, нали си домакиня!
Поех си дълбоко въздух и бавно се обърнах към вратата, усещайки как търпението ми се разпада на тънки, болезнени пластове.
