…докато той прекарваше дните си отпуснат на дивана, потънал в самосъжаление, а аз поемах двойни смени в училище, за да успявам някак да вържем двата края и да не затънем напълно.
— Извинете, Ваша чест — изправи се рязко Боян Маришки. — Това няма пряка връзка с предмета на делото. Аз се грижех за детето, докато съпругата ми работеше.
Сърцето ми сякаш прескочи удар. Ето как успя да го извърти! Синът ни, Александър Емилов, отдавна беше пълнолетен и следваше в друг град. Но когато беше малък…
— Позволете да представя на съда писмените показания на сина ви, Александър Емилов Маришки — прозвуча неочаквано гласът на Людмил Балкански и аз неволно ахнах. Той не ме беше подготвил за това. — Според свидетелството му, основната грижа за него е поемала майката, Росица Емилова, докато бащата често е отсъствал от дома.
Лицето на Боян пламна в алено. Той отново скочи от мястото си:
— Това е манипулация! Вие настройвате детето ми срещу мен!
— Тишина в залата! — отсече съдията с ледена строгост. — Още едно подобно поведение, гражданин Маришки, и ще бъдете отстранен от заседанието.
Боян се строполи обратно на стола, стискайки подлакътниците така силно, че кокалчетата му побеляха. Аз го гледах и в главата ми се въртеше един-единствен въпрос: „Как е възможно някога да съм обичала този човек? И как съм живяла със страха да не го загубя?“
— Съдът се оттегля за вземане на решение — обяви съдията и се изправи.
Останахме да чакаме. Людмил Балкански ме потупа окуражително по рамото:
— Всичко върви отлично, Росице Емилова. Повярвайте ми — повече от добре.
Кимнах мълчаливо. Думите бяха заседнали някъде между гърлото и гърдите ми. Вътре в мен се блъскаха радост, тревога и — странно — тиха, почти болезнена тъга по онзи живот, който можеше да бъде различен, но никога не се случи.
Двайсет минути се влачеха като цяла вечност. После съдията се върна.
Справедливостта си каза думата.
Когато тя прекрачи прага на залата, вътре в мен всичко се сви. Докато чакахме в коридора, времето сякаш беше спряло. Людмил Балкански разказа няколко истории от практиката си, но не чух нищо — в съзнанието ми ехтеше само: „Ами ако не стане? Ами ако…“
— Моля, всички да станат!
Изправих се, усещайки как сърцето ми бие лудо. Хайде, произнеси го вече…
— Въз основа на представените доказателства и съгласно Семейния кодекс на Република България — гласът на съдията звучеше монотонно, сякаш идваше отдалеч.
И после, като през мъгла, чух:
— Апартаментът остава собственост на Росица Емилова.
Не го осъзнах веднага. Наведох се към Людмил Балкански и прошепнах:
— Това означава… че е мой?
— Ваш е, Росице Емилова, изцяло ваш — усмихна се той и стисна рамото ми толкова силно, че едва не ме заболя.
Боян Маришки стоеше като вкаменен, с полуотворена уста. Наистина ли е вярвал, че всичко ще му се размине? Че парите на майка ми могат просто да изчезнат без последствия?
Съдията продължаваше да говори — за задължения, членове от закона, срокове. А после ушите ми уловиха още едно изречение:
— Съдът задължава гражданина Боян Маришки да възстанови задължението по заема в размер на един милион и двеста хиляди лева…
Мамо… ако можеше да видиш. Ако знаеше. Ти беше права. „Взимай разписка, Роси. От любов до омраза има една крачка, а парите обичат реда.“ Винаги си била по-разумна от мен. Винаги си виждала хората такива, каквито са.
— Делото се закрива — ударът на чукчето прозвуча като финална точка на предишния ми живот.
И тогава думите излязоха от устата ми сами, без да ги обмислям:
— Освен това подавам иск за издръжка за сина ни за последните три години.
Боже… това аз ли го казах?
Боян ме зяпна така, сякаш пред очите му бях сменила облика си. Устните му зашариха без звук:
— Ти… ти…
Не можеше да повярва, че вече мога да отвръщам на удара. Истината е, че дори не го бях планирала — до този миг.
— Не можеш да ми причиниш това! — успя най-сетне да изрече.
— Мога — изненадах се колко спокоен е гласът ми. — И ще го направя. Александър има право на твоята подкрепа.
— Нямам такива пари! — почти изкрещя той и за миг дори ми стана жал за него. Само за секунда-две. — Искаш да ме съсипеш!
— Не, Бояне — поклатих глава. — Искам справедливост. Нищо повече.
Адвокатът му — лъснат, скъп костюм, самодоволна физиономия — бързо му зашепна нещо. Видях как осъзнаването го удари: край. Не просто изгуби жилището — беше затънал до гуша.
— Поздравления, Росице Емилова — усмихна се Людмил Балкански, прибирайки документите. — Такъв чист резултат се вижда рядко.
Гърлото ми се сви. Искаше ми се едновременно да се разплача и да се засмея.
— Без вас нямаше да успея. Никога.
— Хайде де — махна той с ръка. — Всичко си беше на ваша страна…
