— Зорница, нямаш право просто да ме изхвърлиш — гласът на Радостин Соколов трепна, докато се опитваше да се овладее и да стъпи отново на твърда почва. — Ние сме семейство. Този дом е и мой.
— Не — отвърна тя кратко и поклати глава. — Това жилище е мое. Придобих го още преди брака ни. По закон е изцяло моя собственост. Ако се съмняваш — провери. Аз вече го направих.
Зорница пристъпи към масата, взе чантата си и извади няколко подредени листа.
— Тук е копие от нотариалния акт. Това е удостоверение за собственост. А това — документ, че апартаментът не е общо имущество. Подготвих всичко предварително.
Радостин впери поглед в хартията. Постепенно в очите му се появи яснота, примесена с уплаха.
— Значи… всичко си обмислила — прошепна той.
— Да — кимна Зорница Велизарова. — Две седмици. Срещи с адвокат, събиране на документи, безсънни нощи. И през това време осъзнах нещо важно — изчерпах се. Омръзна ми да съм банкомат, да съм фон за твоите разкази колко си успял, да мълча и да се преструвам, че сме добре.
Тя се обърна към хората в стаята:
— Извинявайте за сцената. Но истината трябваше да излезе. Най-вече заради родителите му.
Майката на Радостин плачеше тихо, без звук. Баща му беше свел глава, сякаш тежестта на думите го беше прегърбила.
— Радостине — продължи Зорница с уморен глас. — Събери си нещата. Давам ти седмица да намериш къде да живееш. Не те гоня още днес — дори тук съм по-човечна от теб. Седем дни са напълно достатъчни.
— А ние… всичко това? — той направи безпомощен жест към стаята. — Нали бяхме заедно…
— Заедно? — усмивката ѝ беше горчива. — Отдавна не. В този брак имаше само теб, егото ти и Йоана Бургаска. Аз просто плащах сметките.
Зорница взе ключовете от колата, оставени машинално на масата.
— Те остават при мен. Автомобилът повече не е на твое разположение. Ако искаш да караш — купи си свой. Или помоли Йоана, щом сте толкова близки.
— Зори… — той направи крачка към нея.
Тя вдигна ръка.
— Дотук, Радостине. Край. Тръгни си с достойнство. Поне веднъж се дръж като мъж, а не като обидено дете.
Гостите започнаха да се разотиват един по един, смутени и мълчаливи. Славчо Странджански и Горан Христов си тръгнаха първи, промърморвайки извинения. Останалите колеги също побързаха да се изнижат.
В стаята останаха само родителите. Майката на Радостин се приближи до Зорница:
— Зорничке, прости му… Той е глупав, но ми е син.
— Не съм му сърдита — отвърна тихо тя. — Просто вече не мога. И не искам. Прекалено съм уморена.
— Разбирам — кимна жената. — И ние сме виновни… разглезихме го… — думите ѝ се изгубиха в сълзите.
Родителите отведоха Радостин в другата стая. Бащата на Зорница я прегърна през раменете.
— Постъпи правилно — каза просто.
— Мислех, че ще кажеш да пазя семейството — отвърна тя.
— Семейство се пази, когато има какво — отвърна той. — Тук отдавна нямаше нищо.
Радостин се изнесе след три дни. Без сцени. Без думи. Събра багажа си и си тръгна. Зорница беше на работа — не пожела да присъства.
Вечерта, когато се прибра, апартаментът ѝ се стори необичайно празен. Обиколи стаите, отвори шкафовете — неговите вещи липсваха. Само една забравена самобръсначка в банята напомняше за него.
Тя я задържа за миг в ръката си, после я пусна в коша.
Седна на дивана, където преди седмица Радостин приемаше гости и чертаеше планове за бляскав живот. Погледна през прозореца — сребристата ѝ Camry блестеше под уличните лампи.
И едва тогава, в тишината, си позволи да се разплаче. Не от обида и не от самосъжаление. А от облекчение. От усещането, че всичко най-сетне е приключило. Че е свободна.
След час изми лицето си със студена вода, направи си чай и седна пред компютъра. Започна да планира. Своя нов живот — без лъжи, без преструвки и без чужди сценарии за успех.
Своя собствен бъдещ път.
