Радостин Соколов се беше отпуснал на дивана, вдишваше дълбоко от цигарата и лениво изпращаше дима към леко открехнатия прозорец. Около масата бяха насядали Славчо Странджански и Горан Христов — негови приятели още от студентските години, с които не се бяха виждали вече почти три месеца. В центъра стоеше бутилка коняк, а около нея — чинии с мезета, маслини и подбрани сирена. Подредено, както си му е редът.
— Чуйте ме, момчета — подхвана Радостин и кимна към прозореца, зад който се виждаше паркираната сребриста Toyota Camry. — Замислям се дали да не я сменя с нещо по-интересно. Нещо с характер — BMW или Audi, например. Камрито е здраво, няма спор, но вече не ме вълнува.
Славчо изсвири през зъби.
— Е, ти направо се развихри. Това си е сериозна инвестиция.
— Айде стига — махна с ръка Радостин, сякаш ставаше дума за дреболия. — Пари се изкарват. В момента въртя няколко проекта. Само един да приключа успешно и новата кола е в кърпа вързана.
Горан се огледа из апартамента — просторен тристаен в нова сграда, обзаведен с вкус и очевидно без нищо общо с масовите мебели. Огромен телевизор заемаше почти цялата стена, а в ъгъла блестеше кафемашина, каквато той беше виждал единствено по реклами.
— Браво, Радостине — каза искрено той. — Спомням си как след университета се скитахме по квартири, а сега виж те — жилище, кола, уреден живот.
Радостин се усмихна сдържано, макар вътрешно да се надигаше добре познатото чувство на самодоволство. Обичаше такива мигове — когато можеше да покаже, че усилията му не са били напразни, че е успял да се наложи.
— Правя каквото мога — отвърна той. — В днешно време, ако не се трудиш, оставаш гладен. Налага се да се бачка здраво.
Славчо си наля още коняк.
— А твоята Зорница как е? Тя също ли работи?
— Да, да — в някаква фирма, счетоводителка — отговори Радостин. — Харесва ѝ, нека си работи. И жената трябва да се реализира, иначе ще се затвори вкъщи.
Той пропусна да спомене, че именно заплатата на Зорница Велизарова покриваше ипотеката, сметките, храната и всички разходи. Че неговите „проекти“ съществуваха предимно на думи и рядко носеха повече от двадесет хиляди лева месечно — когато изобщо носеха. Че Camry-то беше нейно, купено преди брака с години спестявания. Нямаше нужда да товари приятелите с такива подробности.
Заседяха се до късно. Радостин разказваше за бъдещия си бизнес, за контактите си, за възможностите, които щели да се отворят. Славчо и Горан слушаха, кимаха и явно се впечатляваха. Когато най-сетне си тръгнаха, той усети приятна умора и удовлетворение.
Разчисти масата, изми пепелника и отвори широко прозорците — Зорница не понасяше миризмата на цигари. След това пусна телевизора и отново се отпусна на дивана. Тя трябваше да се прибере след около час.
Зорница се появи малко след осем, изтощена, натоварена с тежки пазарски чанти. Радостин ѝ помогна да ги пренесе в кухнята.
— Как мина денят? — попита тя, докато събуваше обувките си.
— Добре. Славчо и Горан минаха.
— Ясно — отвърна тя спокойно.
В гласа ѝ нямаше нито упрек, нито топлина — просто констатация. Това подразни Радостин.
— Какво значи „ясно“?
— Нищо. Просто ми стана ясно защо в хладилника няма читаво сирене.
— Зорнице, недей така дребнаво — възрази той. — Приятели дойдоха, посрещнах ги както трябва.
Тя не каза нищо повече и започна да подрежда покупките. Радостин постоя за миг, после се върна в хола. Мълчаливите ѝ забележки винаги му действаха на нервите. Та нали не бездействаше — мислеше, планираше, търсеше пътища. Просто резултатите още не бяха такива, каквито му се искаше. Засега.
Следващите седмици се нижеха по един и същи модел. Зорница тръгваше за работа в осем сутринта и се прибираше към осем вечерта, понякога и по-късно. Радостин ставаше около десет, закусваше бавно и прекарваше час-два пред компютъра — повече в търсене и четене, отколкото в реална работа.
После взимаше ключовете на Camry-то и излизаше. Понякога имаше срещи или посещаваше споделени офиси, но по-често просто караше безцелно, спираше за кафе на приятно място или обикаляше търговски центрове.
И точно в един такъв ден, докато се разхождаше из мола, погледът му се спря на нея — млада жена на около двайсет и няколко години, която веднага привлече вниманието му.
