Радка Ковач затвори слушалката с решително движение и без да губи време, пое към градината. Работата я чакаше – лехите бяха обрасли, а растенията жадуваха за вода. Денят се беше оказал задушен и тежък, слънцето напичаше безмилостно, сякаш нарочно напомняше, че мързелът няма място тук.
Междувременно Драгомир Витошки вече беше приключил с една от задачите си – отряза сухия клон и стегна разклатеното стъпало на верандата. След това двамата седнаха да обядват. Специално за зетя си Радка беше сготвила любимата му супа, защото знаеше колко я цени.
Тъкмо бяха поднесли лъжиците към чиниите, когато се чу скърцане от входната врата.
— Здравейте… — обади се плахо виновен глас.
Драгомир само свъси вежди и продължи да яде, без да вдига поглед. Радка посочи с жест свободния стол. Виолета Цветанова си сипа супа и седна до съпруга си. В отговор той демонстративно се отдръпна леко, ясно показвайки, че още не е забравил.
— Яжте спокойно — каза Радка и се изправи. — Аз ще ида да набера малко плодове.
Виолета ѝ кимна благодарно, доволна, че ги оставя насаме. Щом майка ѝ излезе, тя леко побутна Драгомир с лакът.
— Драгомире, хайде…
— Какво? — отвърна той намръщено.
— Извинявай… Не знам какво ми стана вчера. Бях изтощена от работа и се държах глупаво. Знам, че си се старал и си искал да ме зарадваш. Не ми се сърди…
Драгомир я погледна и усмивката му неусетно се появи.
— Добре, прощавам. Но да знаеш — вече ми дължиш вечеря! Ще ме заведеш в ресторант, а аз ще мрънкам за всичко.
— Няма — разсмя се Виолета. — Ти всичко харесваш, такъв си.
Понеже всички вече бяха в Бяла, решиха да останат за уикенда. Радка имаше желание да поучава дъщеря си, но се въздържа. Щом досега не беше успяла да ѝ влее очевидните истини, сега едва ли щеше да има смисъл. Нека този път съпругът да поеме ролята.
Все пак, когато тръгваха, тя тихо прошепна на зет си:
— Ако има нещо, обади ми се. Няма значение, че момичето е пораснало — ще дойда и ще ти направя сериозна забележка!
Драгомир се усмихна и я прегърна.
— Ще го имам предвид.
— И помни — винаги си добре дошъл тук. За мен ти си като син.
— Благодаря ти, мамо — отвърна той искрено.
Радка ги изпрати с поглед, докато двамата, хванати за ръце, вървяха към гарата. Каквото и да говорят хората, когато една тъща постъпва разумно, тя не губи зет — тя печели син.
