– Промени се, превърна се в истинска хищница! – изкрещя мъжът, в мига когато осъзна, че съпругата му вече няма никакво намерение да го спасява или задържа.
Ралица Витошки седеше на ръба на дивана и броеше вдишванията си едно по едно, за да не избухне. В спалнята стоеше отворен куфар на колелца, а в антрето висеше якето на Филип Радославов, пропито с чужд, сладникав женски аромат. Зад стената спеше синът им. Тишината в апартамента беше плътна и напрегната, като в болнична стая малко преди операция.
Филип подреждаше ризите си старателно, сгъвайки ги с почти педантична точност, без да вдига поглед.
– Отново мълчиш – подхвърли той, докато затваряше ципа на куфара. – Мислех, че поне ще попиташ защо.
– Не искам да слушам оправдания – отвърна Ралица спокойно. – Решенията вече си ги взел без мен.
– Можеше да се опиташ да ме спреш.
– Боклукът не се задържа – каза тя с хладна ирония. – Изхвърля се.
Лицето на Филип потрепна.
– Хайде да не слизаме на това ниво. Пълнолетни хора сме. Можем да останем приятели.
– Приятелствай със своята любовница – отвърна тя ледено. – Как се казваше?
– Не я наричай така – изсъска той. – Калина Огнянова е нормален човек.
– Нормалните хора не лягат в чужди легла.
Филип затвори очи за миг, сякаш понасяше удар.
– През уикенда ще взема Боян Христов. Парите ще ги превеждам редовно. Знаеш, че няма да изчезна.
– Ти вече си изчезнал – погледът на Ралица се спря върху ръцете му. – Останало е само тялото ти, за да си довърши багажа.
Телефонът на Филип завибрира върху нощното шкафче. Кратко съобщение. Усмивката му се появи за части от секундата, но беше прекалено жива, за да мине за „умора“. Ралица я видя ясно.
Тя се изправи.
– Ако си тръгнеш сега, значи си тръгваш завинаги. Няма да има нощни обаждания от сорта „как си“, нито внезапни посещения с оправданието „да видя домашните“. Искаш чиста страница? Заповядай.
– Ти не умееш да прощаваш – каза той тихо. – Това ще ти навреди.
– По-зле от това вече е било. Оттук нататък има само нагоре.
Погледите им се срещнаха върху вратата на гардероба, където беше закачена детска рисунка – трима души, хванати за ръце: баща, майка и Боян. Ралица я свали и я подаде на Филип. Той не я пое.
– Ти ще му обясниш – каза тя твърдо. – Без „просто не се получи“ и „такъв е животът“. Кажи истината: намери друга и избра себе си.
– Жестока си.
– А ти какъв си?
Филип грабна куфара. Колелцата изтракаха глухо по прага.
– Ралице… ако стане трудно, обади се.
– Ако стане трудно, ще се обадя на лекаря си. Не на диагнозата.
Вратата се затвори. В същия миг домът олекна и натежа едновременно. Ралица отиде в кухнята, включи електрическата кана, после я изключи – шумът я дразнеше. Взе телефона си. На екрана изскочи известие: „Нова транзакция по картата: -120 000 лв.“ Общите им спестявания. Преди седмица. Тя седна и се разсмя – дрезгаво, чуждо.
– Браво. Наистина зряло – прошепна сама на себе си.
Зад нея вратата изскърца тихо. Боян Христов стоеше там – рошав, бос, със сънени очи.
– Мамо? Тате си тръгна ли?
Ралица навлажни пресъхналите си устни и клекна, за да бъдат на едно ниво.
– Татко се изнесе. Но те обича. И аз те обичам. Ще се справим.
– Няма ли да се върне? – момчето стискаше количката си.
– Ще идва да те вижда. Засега ще сме двама вкъщи. Дали е добре или зле – ще разберем.
Боян я прегърна силно, сериозно, почти като възрастен. Ралица затвори очи за три вдишвания, после го пусна.
– Лягай си. Утре имаш тренировка.
След като детето се прибра, тя извади от коша за пране една от ризите на Филип – забравена. От джоба изпадна смачкана касова бележка: „Юридическа консултация. Искане: развод, подялба на имущество.“ Дата: вчера. До нея – визитка, старателно прикрепена с кламер.
Телефонът отново завибрира. Съобщение от непознат номер:
„Ралица, Калина Огнянова съм. Разбирам колко неприятно е за вас. Уважавам границите ви. Ако на Боян му трябва нещо, пишете.“
Ралица изтри съобщението, без да го отваря, и остави телефона с екрана надолу. Поe дълбоко въздух. Издиша. Включи пак каната – този път изчака да заври.
– Щом ще е по възрастному, така да бъде – каза на глас. – Да започнем с правилата.
Извади тефтера си, дръпна дебела линия и започна да пише:
„1) Адвокат.
2) Карта на мое име.
3) Режимът на Боян.“
След кратка пауза добави:
„4) Повече да не мълча.“
Нощта висеше тежко, като мокро пране на простор, но към сутринта стаята се изпълни със светлина. Ралица приготви сина си и двамата излязоха. Асансьорът спря на първия етаж и вратата бавно се отвори.
