Светлана Радославова излезе от манипулационната и пое към лекарската стая, като внимателно балансираше металния поднос в ръцете си. Денят бе типичен за октомври – напрегнат, плътен, без миг почивка. Коридорът не се изпразваше още от ранното утро. Пациенти идваха и си отиваха без прекъсване: едни за инжекции, други за смяна на превръзки, трети – само за удостоверение или печат. Работата на фелдшера изискваше съсредоточеност, издържливост и търпение – качества, които Светлана бе изграждала в себе си с години.
Докато вървеше, подът под краката ѝ изведнъж се плъзна напред. Току-що измитият линолеум лъщеше, а предупредителна табела липсваше. Жената инстинктивно се опита да се задържи, но подносът се изплъзна от пръстите ѝ, а тялото ѝ тежко се стовари на пода. Остра, пареща болка проряза дясното ѝ коляно и ѝ спря дъха.
— Света! — извика Ирина Велизарова, която изскочи от съседния кабинет и веднага се втурна към нея. — Как си, чуваш ли ме?
Светлана се опита да се изправи, но кракът отказа да я слуша. Болката се усили, сякаш гореща вълна се разля надолу по крака.
— Не мога… не става… — прошепна тя, стискайки зъби.
Ирина ѝ подаде рамо и с усилие я изведе до травматологичния кабинет. Данаил Ковач огледа коляното внимателно, опипа го, помоли я леко да сгъне крака. Светлана не сдържа гримаса – всяко движение отекваше с болезнен пулс.
— Има увреждане на връзките — каза спокойно лекарят. — Възможно е дори частично разкъсване. Нужно е пълен покой. Първите 24 часа – студени компреси, след това ще сложим фиксираща превръзка. Най-важното е да не го натоварвате. Ходене – минимално и много внимателно, без резки движения и без тежести.
— А работата? — попита Светлана. — Колко време няма да мога да идвам?
— Най-малко две седмици. По-добре три. Ако не се лекува правилно, това ще ви създава проблеми цял живот.
Тя въздъхна тежко. Болничен точно сега беше последното, от което имаше нужда. У дома я чакаха куп задължения, а от Ростислав Овчар помощта винаги беше по-скоро символична. Но избор нямаше.
След като издаде болничния лист и пристегна коляното с плътна превръзка, лекарят я предупреди още веднъж:
— Светлана, не подценявайте положението. Покой. Иначе следващата спирка е хирургията.
Пътят до дома ѝ се стори безкраен. Всяка крачка изискваше усилие, коляното се подуваше и пулсираше. Този път повика такси, въпреки че обикновено изминаваше разстоянието пеша – поликлиниката беше съвсем близо.
Ростислав се прибра късно вечерта. Като я видя на дивана с вдигнат и бинтован крак, намръщи се.
— Какво е станало?
— Подхлъзнах се на работа. Увредени връзки. Лекарят забрани да натоварвам крака.
— За колко време?
— Две, може би три седмици.
Той подсвирна неодобрително.
— Браво… точно навреме.
— Не съм го направила нарочно — каза тихо Светлана и направи опит да се надигне, но болката веднага я върна обратно.
— Стой си. Има ли вечеря?
— Не успях. Едва се прибрах.
Ростислав стисна устни и излезе към кухнята. След малко се върна с чай и сандвич.
— Заповядай. Направих и за себе си.
В първите дни помагаше, макар и с видимо нежелание – сутрин носеше закуска, вечер претопляше нещо набързо. Още на третия ден обаче започна да мърмори:
— До кога ще лежиш така? Нали не ти е счупен кракът.
— Забранено ми е да го натоварвам. Връзките не са шега работа.
— Айде де. Сигурно нарочно си паднала, за да си почиваш на болничен.
Светлана замълча. Да спори беше безсмислено. Ростислав винаги намираше повод да е недоволен – ако работеше много, беше зле; ако работеше по-малко, пак не беше наред. С времето тя се беше научила да не приема думите му присърце.
На петия ден се обади свекърва ѝ – Нина Рилска. Гласът ѝ звучеше престорено загрижен:
— Светле, как си, мила? Ростислав каза, че си с болен крак.
— Да, увредих си връзките. Лекувам се у дома.
— Горката ти… А синът ми помага ли ти?
— Да, разбира се.
— Толкова ми липсва — въздъхна Нина Рилска. — Напоследък почти не ми звъни. Сигурно си го ангажирала покрай болежките.
Светлана не отговори.
— Мисля си дали да не дойда — продължи жената. — Ще помогна, ще сготвя. Ще направя борш, пирожки… Ростислав много ги обича.
— Не е нужно, наистина. Ще се справя.
— Как така не е нужно? Аз съм майка. На уикенда мога да дойда.
— По-добре след като се оправя.
— Добре, но ако има нещо — звънни.
След разговора Светлана затвори очи. Посещенията на свекърва ѝ винаги бяха изпитание – постоянни съвети, забележки и контрол. А след тях Ростислав неизменно ставаше още по-раздразнителен.
Два дни по-късно телефонът звънна отново.
— Света, реших — идвам. Ростислав каза, че не се храните както трябва. Синът ми има нужда от нормална храна.
— Готвя, но не мога да стоя дълго права.
— Затова идвам. В събота ще съм при вас. Кажи му.
Тя опита да възрази, но разговорът беше прекъснат. Светлана погледна коляното си – все още болезнено и подуто. Лекарят беше категоричен за покоя, но как да го обясни на Нина Рилска?
Вечерта разказа всичко на Ростислав.
— Майка ти иска да дойде в събота. Но аз няма да мога да готвя.
— И? Нека идва.
— Тя очаква маса, а аз физически не мога да стоя дълго.
— Какво, майка ми вече ти пречи ли? — обърна се той рязко. — Сериозно ли говориш?
— Не това имах предвид. Просто я помоли да отложи.
— Не. Ще дойде. А ти ще сготвиш поне нещо. Не е чак толкова трудно.
Светлана стисна устни. Знаеше, че спорът е безпредметен. Ростислав винаги заемаше страната на майка си, без дори да се замисли.
