Документите се оказаха напълно изрядни и по закон вече ми даваха право да се разпореждам с имота. Отидох лично в кантората и разгледах всичко ред по ред. Адресът съвпадаше до последната запетайка. Шокът, който изпитах, нямаше граници – сякаш подът под краката ми се пропука.
Първият ми порив беше веднага да кажа на Павел Железов. Само че нещо ме спря. Винаги ме е смущавала странната му зависимост от майка му. Той внимателно подбираше думите си пред нея и сякаш се страхуваше да ѝ противоречи. В ума ми се промъкна тревожната мисъл, че ако разбере истината, двамата ще ме притиснат да прехвърля жилището – или на него, или директно на Венета Марковска. Тогава осъзнах: този нотариален акт беше единствената ми защита. Без излишен шум уредих всичко на свое име, финализирах собствеността и прибрах документите, без да споделям с никого.
Продължих да живея, сякаш нищо не се е случило. Оставих свекърва ми спокойно да се изживява като хазяйка. Дори редовно ѝ превеждах наема, и то от общите ни пари с Павел. Глупаво ли беше? Вероятно. Но обичах съпруга си и исках спокойствие в дома ни. Не допускаха, че тишината, която пазех, всъщност ме затваряше в капан.
Един ден, застанала във входа на блока, започнах да претеглям възможностите си. Можех още тогава да тропна на вратата, да вдигна скандал, да извикам полиция и да заявя правата си. Само че какъв щеше да е резултатът? Поредна драма, сълзи, уплашен Борил. Не. Моето завръщане трябваше да бъде различно – премерено, категорично и съсипващо за всички илюзии.
Вдигнах телефона и набрах последния човек, на когото можех да разчитам – старата ми приятелка от университета, Ралица Янева. Живееше в другия край на София и почти не се виждахме, но бях сигурна в едно: тя нямаше да ми откаже.
