Зорница Велинова се събуди от тропане. Първата ѝ мисъл беше, че пак горните съседи са подхванали бормашината, но шумът идваше по-близо — от кухнята. Метален звън на лъжица в мивката, скърцане на табуретка, тихо шляпане на боси стъпки по линолеума, рязко затваряне на хладилника. Ясно — Радослав Колев беше станал да закусва.
— Зори, къде е колбасът? — долетя гласът му.
Тя се мушна по-дълбоко в възглавницата и се престори, че не чува.
— Зори! — повтори по-високо. — Изобщо купи ли нещо за чай?
Отговор нямаше. Събуждането преди девет в събота Зорница приемаше като лична обида. Радослав обаче, по навик, беше на крак още в седем — неговият „работен режим“. Реално този режим служеше единствено да я вдигне и да разтърси тишината в кухнята.
Тя излезе в коридора, пристягайки пояса на халата. На масата — отворен буркан майонеза, хляб, сирене, захвърлено направо върху плота, нож с бели мазни следи. В мивката — чаши и лъжици.
— Какъв е този фарс? — Зорница сложи ръце на кръста.
Радослав не се обърна. Седеше с телефон в ръка и държеше сандвича над масата.
— Ами какво? Хапнах. Ти нали после ще подредиш.
Тези думи — „ти нали после ще подредиш“ — щракнаха в гърдите ѝ като ключалка.
— Не, Радослав. Няма.
— Как така? — впери поглед в нея с хляб между зъбите.
— Съвсем буквално. Оправяй си след себе си.
Той се разсмя, сякаш беше чула шега.
— Зори, пак ли не си се наспала? След час имам среща, нямам време.
— Тогава тръгвай, — отвърна тя спокойно и се върна в стаята.
Радослав измърмори нещо под нос и започна да се приготвя. След петнайсет минути входната врата хлопна, оставяйки след себе си миризма на одеколон и кал в антрето.
Зорница пак влезе в кухнята. Огледа безпорядъка и не докосна нищо. Седна пред лаптопа и отвори служебната поща. Обикновено тревожността я тласкаше да чисти, но днес раздразнението надделя.
— Нека си стои така, — прошепна тя.
Към обяд съдовете се умножиха. Зорница си направи кафе, изми само своята чаша и я сложи на сушилника. Останалото умишлено пренебрегна. Чувстваше се странно освободена — малък бунт в собствения ѝ дом.
Привечер Радослав се върна. Хвърли якето на стола върху нейната чанта и направо се насочи към кухнята.
— Това каква кочина е? — възмути се той.
— Твоята кочина, — отвърна Зорница, без да вдига очи от екрана.
— Зори, сериозно ли? Бях убеден, че ще изчистиш. Нали си вкъщи цял ден!
Тя го погледна.
— Мислеше, че съдовете сами ще се измият?
— Толкова ли ти е трудно? Аз изкарвам парите, а ти си седиш вкъщи!
Ето ги — думите, които преди се прокрадваха само като намек. „Седиш вкъщи.“ За него дистанционната работа беше равна на мързел. Отчетите, разговорите, безсънните нощи преди крайни срокове — все едно не съществуваха.
Зорница се изправи, взе една мръсна чиния, обърна я с дъното нагоре и бавно я наклони над пода, решена да сложи ясна граница, от която назад нямаше връщане.
