Той продължи в банята и започна да пъха в плика всичко, което му напомняше за нея – четката за зъби на Зорница, почти празния флакон шампоан, няколко тубички с кремове и хавлията, с която се беше подсушавала след душ. Тя все още беше влажна и студена на допир, което неприятно го жегна. В кухнята забеляза на масата мръсна чаша от кафе. След кратко колебание и нея запрати в плика, сякаш искаше напълно да изтрие следите ѝ.
Докато се обувaше в антрето, погледът му се спря на празното място до вратата. „Поне пантофите си е взела“, отбеляза сухо наум. Навън без никакви угризения хвърли плика с вещите на Зорница в контейнера. Бръкна в джоба на якето и напипа сгъната банкнота от петдесет лева. След миг вече завиваше към съседния блок, където се намираше кварталният магазин. Пред щанда с алкохол не се замисли дълго – сграбчи бутилка водка и се отправи към касата.
Продавачката, жена на около четиридесет и пет, го изгледа строго и осъдително. В погледа ѝ ясно се четеше мисълта: „Изглежда свестен човек, а посред бял ден ще пие.“
— Не е ваша работа — промърмори Любомир Рилски на глас, сякаш отговаряше на немия ѝ укор.
Вкъщи дори не съблече якето си. Влезе право в кухнята, отвори бутилката, напълни чашата до средата и я изпи на един дъх. Стомахът му се сви протестиращо. Отвори хладилника в търсене на нещо за ядене, но колбас не откри. Зорница рядко купуваше – не обичаше и внимаваше за фигурата си. Намери парче сирене и реши, че ще свърши работа. Втората чаша слезе по-трудно, но успя. Захапа хляб, както правят неопитните пиячи, и започна да дъвче бавно.
И какво от това? Жената си е тръгнала – защо да не изпрати младостта си с една тиха „поминка“? Само че при третата чаша дори не можеше да я погледне. Приближи се до прозореца и тогава я видя – жената с бебешка количка се връщаше през двора към входа.
Воден от внезапен, необясним порив, Любомир изхвръкна от апартамента. Не му трябваше време да се облича. По стълбите прескачаше по две-три стъпала, блъсна входната врата и едва не събори младата майка, която държеше бебето на ръце. Тя отстъпи назад в последния момент.
— Извинявайте… позволете да помогна — каза той и протегна ръце към детето.
Жената беше съвсем млада и го гледаше с подозрение. Любомир веднага разбра — беше усетила миризмата на алкохол.
— Жена ми ме напусна, пийнах малко, но не съм пиян — обясни той прибързано.
— Ще можете ли да вдигнете количката до третия етаж? — попита тя.
— Разбира се — отвърна той и веднага слезе, за да я подхване. — Всеки ден ли я носите така? — попита, докато се качваха.
— Няма как. Скоро Борил ще проходи, ще вземем друга количка, ще е по-леко — каза тя задъхано.
Пред апартамента тя изчака той да остави количката, после сложи детето вътре и извади ключовете.
— Съименници сме. И аз се казвам Любомир. Да внеса ли количката?
— Да, ако обичате.
Тя отнесе бебето в стаята. Количката почти изпълни тясното антре — жилището беше малко, едностайно.
— Заповядайте — извика го тя отвътре.
— По-добре да тръгвам — промърмори той, но не помръдна.
Не искаше да се връща у тях. Там го чакаше недопитата бутилка, а знаеше, че няма да устои. Свали маратонките и внимателно се промъкна в стаята.
— Имам щи от кисело зеле. Искате ли? Майка ми винаги готвеше така, когато баща ми пиеше. Може ли да погледнете Борил?
Детето седеше в креватчето. Любомир се приближи и започна да му прави смешни физиономии. Момченцето се засмя широко, показвайки две малки долни зъбчета.
— Родителите ми загинаха в катастрофа. Баща ми беше пил и седна зад волана. Мен ме изпратиха в дом. После учих в техникум, живеех в общежитие. Когато родих Борил, излязох в академичен отпуск. А Жанета Вълкова, директорката на дома, ходи в общината и…
