Вратата бе оставена открехната, а двамата стояха точно пред нея, в тясното пространство на коридора.
Пламен Вълков и Явор Велизаров.
Благовеста Соколова неусетно задържа дъха си, сякаш самото дишане можеше да я издаде.
— Явор — проговори Пламен приглушено, — трябва да поговорим.
— Знам — отвърна другият без колебание. — Наясно съм защо си тук.
Пламен тежко въздъхна.
— Лекарят ми каза. Каза и сумата. Явор, това… това е безумие.
Сърцето на Благовеста заби по-бързо, като че ли искаше да се измъкне от гърдите ѝ.
— Не е безумие — отговори Явор тихо, но твърдо. — Това е животът на мама.
— Явор — гласът на Пламен се втвърди, — тя е болна от пет години. Пет. Казаха ни три. Минаха пет. И сега отново… пак ново лечение, пак разходи, пак обещания. До кога?
Явор замълча.
Пламен не изчака отговор.
— Ти си млад. На тридесет и пет. Имаш фирма, имаш бъдеще. Тези пари можеш да ги вложиш. Да ги използваш за нещо, което създава живот. А не… не просто да отлага края.
По бузата на Благовеста се търкулна гореща сълза.
И тогава Явор каза онова, което я накара да застине напълно.
Думи, които чакаше от пет години.
И от които се страхуваше също толкова дълго.
— Пламен — прошепна Явор, гласът му трепереше, — ти казваш, че мама само отлага смъртта. А аз… аз казвам, че тя живее. Просто ти не го виждаш.
Настъпи тишина. Чу се леко движение — вероятно Пламен бе направил крачка напред.
— Как така не я виждам? — попита той ниско, но в думите му се прокрадваше гняв.
— Означава — отвърна Явор, — че от три години не идваш тук. Не знаеш каква е тя сега. За теб всичко се свежда до цифри. Пет години. Три години. Пари. Процедури. Но самата мама… нея не я виждаш.
— Явор, не ми изнасяй лекции…
— Не ти чета лекция! — прекъсна го Явор, а Благовеста ясно чу ридание. — Просто ти не знаеш. Нямаш представа какво бяха тези пет години.
Отново тишина. После Явор пое дълбоко въздух.
— Пламен, мама беше силна цял живот. Помниш ли? Когато татко почина, ние бяхме на десет и осемнайсет. Тя не се разплака. Работеше. Държеше всичко под контрол. Не поиска помощ от никого. Никога.
Пламен не каза нищо.
— Но през тези пет години… тя се промени. Не стана по-слаба. Просто… стана друга. Такава, каквато аз не познавах.
— Явор, тя е болна…
— Знам! — гласът му се изви нагоре. — Но е жива. И през тези години аз говорих с нея повече, отколкото през предишните трийсет. Защото сега тя не е онази затворена, непоклатима жена. Сега тя се страхува. Плаче. И ми каза… че се бои от смъртта.
Благовеста затвори очи, за да спре задавящия плач.
— И аз — продължи Явор — за първи път истински я видях. Не като машина, която работи, готви и решава всичко. А като човек. Уязвим. Обичащ. Който… който ме обича.
Дълго време никой не проговори.
— Явор — каза накрая Пламен уморено, — и аз обичам мама.
— Тогава защо не идваш? — попита Явор. — Защо не си тук?
Пламен отново въздъхна.
— Защото… защото Жанета…
— Жанета! — в гласа на Явор прозвуча горчивина. — Тя повтаря, че стига толкова. Че пет години са достатъчни. Че това е хвърляне на пари. А ти… ти ѝ позволяваш да решава.
— Явор, Жанета ми е съпруга…
— А мама каква е за теб? — попита Явор тихо, а въпросът увисна тежко във въздуха, готов да отвори рана, която досега никой не бе посмял да докосне.
