В залата се възцари тишина, а Калина продължи, без да повишава глас.
— И при адвоката има същите папки. Всички гаражи, земите, самата автобаза — юридически са записани на мое име. Ти, Людмил Каменар, си бил само нает управител. До днес. Оттук нататък няма да бъдеш. Кредитите са твои. Задълженията — също. А бизнесът остава там, където му е мястото. В моето семейство.
Тя се изправи и направи няколко крачки напред. Людмил инстинктивно отстъпи назад, сякаш пространството около него внезапно се беше свило.
— Мислеше, че нищо не виждам, нали? — гласът на Калина беше спокоен, почти равен, но думите падаха тежко, една по една. — Половин година наблюдавах как подреждаш схемите си. Как водиш онази млада жена в дома ми, докато аз работя. Как двамата обсъждате колко струвам аз. През цялото това време мълчах и трупах доказателства. Защото знаех, че ще избереш точно този ден. Юбилея. Момента, в който да ме унижиш пред всички. Да покажеш колко си „силен“.
Людмил отвори уста, но не излезе нито звук.
— А сега си тръгвай — отсече тя. — От залата. От живота ми. И можеш да предадеш на Лора, че автобазата повече не я очаква като служител.
Той се стрелна към изхода, но Радослав Балкански застана на пътя му. Без дума. Само присъствието му беше достатъчно. Людмил стисна юмруци, после рязко отпусна ръце, наведе глава и почти побягна към вратата. Зад гърба му някой подсвирна, друг извика „Срамота!“. Вратата се хлопна силно.
Хората в залата започнаха да се раздвижват — първо плахо, после по-смело. Някой стисна ръката на Калина. Жените я наобиколиха, заговориха едновременно. Тя ги чуваше наполовина. Погледът ѝ беше прикован към пръстена, оставен на масата. Малък, износен. Петнадесет години на ръката ѝ — и се оказа, че не е значел почти нищо.
Радослав се приближи и сложи ръка на раменете ѝ.
— Прости ми, дъще — каза дрезгаво. — Аз го доведох в живота ти.
— Ти искаше да ми помогнеш, татко — отвърна Калина. — Не си виновен, че той се оказа такъв.
— Въпреки това… прости.
Тя се облегна на него. Едва сега усети колко е изтощена. Как през целия вечер е стискала челюстите си, как раменете ѝ са били напрегнати до болка. Сълзи нямаше. Само празнота и едно неочаквано усещане за лекота.
— Да те закарам ли у дома? — предложи Радослав.
— Не — поклати глава тя. — Ще остана. Нека всички видят, че съм тук. Че не бягам и не се крия.
Баща ѝ кимна и стисна ръката ѝ.
Постепенно гостите започнаха да си тръгват. Някои се спираха, казваха думи на подкрепа. Калина се усмихваше, благодареше. Когато залата почти опустя, към нея се приближи Венета Варненска — съпругата на един от партньорите на Людмил.
— Калина, може ли да те попитам нещо? — прошепна тя.
— Разбира се.
— Ти си знаела отдавна. За Лора. За заемите. Защо не си тръгна по-рано?
Калина вдигна поглед. В очите на Венета имаше любопитство и напрежение, сякаш този отговор ѝ беше нужен не само за нея самата.
— Ако бях си тръгнала по-рано, той щеше да запази парите и името си — каза Калина спокойно. — А на мен щяха да ми останат празни ръце и слухове, че сама съм си виновна. Изчаках момента, в който сам ще разкрие всичко. Пред всички. За да няма съмнение кой какъв е.
Венета бавно кимна, замълча за миг.
— Умна жена — каза тихо. — Аз търпя моя вече петнадесет години. И ме е страх да си тръгна.
Калина я погледна внимателно.
— А доказателства събирате ли?
Венета се усмихна криво.
— От днес започвам.
Тя стисна ръката на Калина и се отдалечи. Калина отново погледна пръстена. После го взе от масата, приближи се до прозореца и отвори горната рамка. Студеният въздух я удари в лицето. Тя вдигна ръка и хвърли пръстена в тъмнината навън.
Филип Данаилов, който до този момент събираше техниката, се обърна към нея.
