Рожденият ден на свекървата още от ранно утро вещаеше пълна катастрофа.
Росица Калинова беше на крак от шест часа. Нарязваше салати, бъркаше кремове, печеше торта и подреждаше масата за дванадесет души. Очакваше се да дойде цялата рода на Радослав Калинов – всички трябваше да отдадат почит на „главата на семейството“.
Жанета Ковач се беше настанила удобно в креслото, излъчвайки самодоволство, и оттам раздаваше заповеди, сякаш управляваше дворец, а не скромен апартамент. Ту солта ѝ се струваше недостатъчна, ту майонезата – прекалено малко, ту покривката – сложена накриво. Росица мълчаливо поправяше всичко. За трите години брак вече беше свикнала с подобно отношение и не очакваше нищо различно.
Към обяд гостите започнаха да прииждат. Лели, чичовци, братовчеди и братовчедки на Радослав я оглеждаха с прикрито, а понякога и открито пренебрежение. Обикновена начална учителка, с нищожна заплата и без впечатляваща външност – така я виждаха всички. Какво беше намерил Радослав в нея, си оставаше загадка за цялата фамилия.
Както винаги, разговорите около масата бързо се завъртяха около пари. Кой колко получава, кой какво си е купил, чии деца са се уредили по-добре. Росица седеше кротко, доливаше чай, събираше чиниите.
— А нашата Росичка още ли се занимава с дечурлигата? — подхвърли с насмешка Маргарита Ковач. — Сигурно и двайсет хиляди не ѝ дават.
— Осемнайсет — уточни Жанета Ковач с доволна усмивка. — Добре че Радослав изкарва що-годе прилични пари в завода, иначе щяха да живеят като просяци.
Радослав работеше като смянен майстор в голямо предприятие. Заплатата му не беше лоша, но далеч не ги правеше заможни. Едностаен апартамент, стара кола, почивка през година на вилата на тъщата — такъв беше животът им.
— Росице, донеси още салфетки — изкомандва свекървата.
В кухнята Росица извади пакет хартиени салфетки от шкафа. Ръцете ѝ леко трепереха от натрупаната умора и унижение. Всеки семеен празник се превръщаше в публично доказателство колко „нищо“ струва тя.
Когато се върна в хола, чу как Цветан Орлов разказва за бизнес успехите си — нов автомобил, основен ремонт, планове за почивка в Созопол. Останалите слушаха със завист и възхищение.
— А при нас каква идилия — въздъхна Жанета Ковач. — Снахата седи на врата на сина ми, нищо не внася в къщата. Само харчи.
Росица остави салфетките на масата и понечи да се оттегли, но свекървата я спря с рязък жест.
— Стой. Щом говорим за теб, кажи на всички колко пари хвърляш за прищевките си.
— Почти нищо…
— Как така нищо? А козметиката? Дрехите? А тия глупави книжки?
Всъщност Росица купуваше най-евтината козметика, носеше дрехи с години, а книгите вземаше от библиотеката. Но да се оправдава пред всички беше прекалено унизително.
— Паразитка! — разпали се Жанета Ковач. — Живее за сметка на мъжа си и още претенции има!
— Мамо, стига — намеси се Радослав, но гласът му звучеше колебливо.
— Не, няма да стига! Омръзна ми да я гледам! Мисли се за красавица, а е една сива мишка!
Свекървата рязко стана, грабна чиния с остатъци от салата и я запрати към Росица. Порцеланът се разби в стената, а парчетата се разпиляха по пода.
— Махай се оттук! Писна ми от жалката ти физиономия!
Без да каже дума, Росица събра осколките, изми пода и се затвори в банята. В огледалото я гледаше бледо лице с червено петно на бузата — там беше я ударило парче от чинията. В хола гостите продължаваха да седят, сякаш нищо не се беше случило. Радослав пиеше бира и обсъждаше футбол с братовчед си. Никой не защити унизената жена.
Останалата част от вечерта Росица прекара в кухнята — миеше, подреждаше, чистеше. Роднините си тръгнаха късно, оставяйки след себе си планини от мръсни съдове. Жанета Ковач си легна доволна. Беше показала на всички къде е мястото на снахата и кой командва в този дом.
На сутринта Росица, както винаги, стана в седем, приготви закуска за мъжа си и за свекървата. Радослав вече се обличаше за работа, когато изведнъж на входната врата се чу настойчив звън, който прекъсна утринната тишина и накара и двамата да се спогледат с изненада.
