Всичко това щяло да постъпва в „общия бюджет“.
Росица впи поглед в Светослав. Той стоеше мълчалив, сякаш подът беше по-интересен от случващото се.
— Чуваш ли изобщо какво се говори? — попита тя с глух, напрегнат глас. — На чия страна си всъщност?
Той въздъхна и сведе очи.
— Мама просто иска да е подредено… да е за добро…
В този миг в Росица нещо се прекърши. Не избухна, не се развика — просто вътрешно нещо се откъсна и падна.
— Добре — каза тихо, почти спокойно. — Ето какъв е моят отговор.
Тя се насочи към шкафа, отвори го и извади синята папка — същата, в която беше прибрано „менюто“ с указания. Бавно, без да бърза, застана срещу Йорданка Яворова, срещна погледа ѝ и с едно рязко движение разкъса папката на две.
— Повече няма да готвя. Нито по меню, нито изобщо.
— Как смееш?! — изписка свекървата.
— А ти как смееш? — Росица се обърна към мъжа си. — Избирай. Или аз, или майка ти.
В кухнята настъпи тягостна тишина. Светослав стисна юмруци, челюстта му се напрегна.
— Ако не уважаваш семейството ми… значи пътищата ни се разделят.
Росица кимна леко, без сълзи.
— Ясно.
Тя се обърна, излезе от кухнята и започна да събира най-необходимото. Десет минути по-късно вече беше при входната врата с куфар в ръка.
— Утре ще дойда за останалото — каза, без да се обръща.
— Росице, почакай… — гласът на Светослав прозвуча несигурно.
Вратата обаче вече се затваряше зад нея.
Навън валеше проливно. Дъждът се стичаше по лицето ѝ, но тя не усещаше нито студ, нито мокри дрехи. Телефонът вибрира в джоба ѝ — съобщение от Маргарита Радославова:
„Къде си? Добре ли си?“
Росица спря под уличната лампа и написа:
„Току-що се разделихме. Или почти. Но ще се справя.“
Тя още не знаеше, че това е само началото. Междувременно роднините на Светослав вече обсъждаха в семейния чат как „да вкарат инатливата снаха в ред“.
Първата нощ в дома на Маргарита премина без сън. Росица се въртеше на разтегателния диван, а в главата ѝ кънтяха думите: „Ако не уважаваш семейството ми…“ Цяла година беше опитвала да се впише, да бъде приета, да не предизвиква конфликти.
Сутринта телефонът буквално прегря от известия.
— Видя ли какво правят? — Маргарита ѝ подаде телефона.
В семейния чат, от който Росица вече беше премахната, се беше появила снимка. Йорданка Яворова седеше на тяхната кухня маса. Пред нея — същата синя папка, внимателно залепена с тиксо. Подписът гласеше:
„Никой няма да разбие семейството ни. Росице, ако искаш да се върнеш — извини се и спазвай правилата.“
Коментарите отдолу бяха безпощадни:
„Без Светослав ще умре от глад!“
„Да дойде да се моли на колене!“
— Наистина ли мислиш да се върнеш? — попита Маргарита.
Росица мълчаливо отвори банковото приложение. По общата сметка, където предишния ден имаше 180 000 лв., бяха останали едва 3 400.
— Превел е всичко… — прошепна тя.
В същия момент служебният телефон иззвъня.
— Росица Воин, елате при мен — каза студено началникът.
В кабинета го посрещна ледена атмосфера.
— Знаете ли защо сте тук?
— Не…
— Посети ме ваша… свекърва. С жалба.
Той ѝ подаде лист.
„Моля да бъде проверена служителката Росица Воин за професионална пригодност. Често отсъства, разсейва се с лични проблеми. Има съмнения за злоупотреби.“
Пръстите ѝ изстинаха.
— Аз никога… — гласът ѝ пресекна.
— Знам — въздъхна той. — Но проверката ще се проведе. И ако има дори една грешка…
На път към метрото дойде съобщение от Светослав:
„Мама просто се тревожи за теб. Върни се — ще оправим нещата.“
Росица беше готова да хвърли телефона, когато получи ново съобщение — този път от Златка Калинова:
„Росице, забрави една торба с вещи у нас. Ела утре в 18:00 да ги вземеш и да поговорим.“
Маргарита прочете и стисна ръката ѝ.
— Няма да ходиш сама. Мирише на капан.
Росица погледна през прозореца — навън се смрачаваше.
— Знам. Но трябва да го приключа.
Тя не подозираше, че Йорданка Яворова вече беше организирала за следващия ден „сериозен разговор“ с участието на кварталния полицай, за да се „постави снаха̀та на място“.
На следващия ден Росица пристигна при Златка точно в шест. Маргарита чакаше в колата пред блока с включен диктофон. В джоба на палтото на Росица също имаше записващо устройство — настояване на приятелката ѝ.
Вратата отвори Златка Калинова, облечена в същата норкова шуба.
— О, дошла си! — усмихна се криво. — Заповядай, всички са тук.
В хола, освен Йорданка и Светослав, имаше още двама: непознат мъж в полицейска униформа и възрастна жена със строг поглед.
— Росице — стана Светослав, — това е чичо Румен Каменар, кварталният. А това е леля Илиана Витошки — психолог.
— Психолог? — Росица свали палтото си бавно.
— Да — каза свекървата с важно изражение. — За да разбереш най-сетне как се държи човек в семейство.
Росица седна срещу тях. Краката ѝ трепереха, но гласът ѝ остана равен.
— Къде са ми вещите?
— Не бързай — намеси се Златка. — Първо ще си поговорим.
Румен Каменар отвори тефтера си.
— Постъпила е жалба. Напускане на дома, обиди към роднини…
— Какви обиди? — Росица стисна ръце.
— Ето! — Йорданка подаде телефона. — Вижте какво ми е писала!
На екрана стоеше: „Няма да готвя по вашето меню.“
— Това ли е обида? — Росица се изсмя сухо.
— Подиграваш се на по-възрастните! — кресна Златка.
Илиана Витошки се наведе напред:
— Виждам сериозен проблем с приемането на авторитети. Имате нужда от насока.
Росица се изправи бавно.
— Добре. Нека поговорим за авторитети.
Тя извади телефона си и показа снимка на шубата с етикета.
— Това е Златка Калинова, която взе от мен сто хиляди лева за „операция на куче“.
— Лъжа! — Златка изкрещя, но гласът ѝ вече трепереше.
