На прага я чакаха двама непознати мъже, облечени в тъмни, безупречно изгладени костюми, с кожени папки, притиснати до гърдите им.
— Ралица Жекова тук ли живее? — попита по-възрастният, с делови и леко напрегнат тон. — Представители сме на управлението на завода за метални конструкции „Левски“. Наложително е спешно да обсъдим въпроси, свързани с производството.
Орлин Руменов хвърли недоумяващ поглед към съпругата си. В съзнанието му нямаше никаква логична връзка между жена му — учителка в началното училище — и голямо индустриално предприятие.
— Заповядайте — отвърна спокойно Ралица и отстъпи, за да ги пусне вътре.
От спалнята си излезе Жанета Данаилова, загърната в домашния си халат. Лицето ѝ беше намръщено, а погледът — остър.
— Какви са тези визити по тъмно утро? — сопна се тя.
— Госпожо Жекова, имаме сериозен проблем с документацията — започна отново старшият мъж. — От счетоводството настояват за вашия подпис върху списъците с премиите за служителите. Без вашето официално одобрение нямаме право да изплатим средствата.
Орлин наблюдаваше сцената, сякаш се намираше в абсурден театър. Съпругата му, премии за заводски работници, официални документи — всичко звучеше нелепо.
— Колко души са включени? — попита Ралица с професионална хладнокръвност.
— Триста и двадесет — отговори мъжът. — Общата сума възлиза на два милиона и осемстотин хиляди лева.
— Одобрявам. Преведете парите чрез счетоводството най-късно до края на седмицата.
Тя пое папката, прегледа листовете внимателно и положи подписа си без колебание. Двамата представители благодариха учтиво и напуснаха апартамента.
След затръшването на входната врата в жилището се разля тежка, задушаваща тишина.
— Какво, по дяволите, беше това? — изрече Орлин дрезгаво.
— Служебни въпроси — отвърна Ралица и си наля чай.
— Какви служебни въпроси? Ти си учителка!
— И това, да. По съвместителство.
Жанета Данаилова бавно се отпусна на стола. Лицето ѝ беше загубило цвета си.
— Да не искаш да кажеш, че работиш в завода? — промълви Орлин.
— Не. Аз го притежавам.
— Притежаваш… какво?
— Завода за метални конструкции. Същият, в който ти си назначен като началник смяна.
Орлин усети как подът сякаш се разклаща под краката му. Мястото, на което ходеше всеки ден, откъдето получаваше заплата и уважение от колегите си — всичко това принадлежеше на собствената му жена.
— Това е невъзможно… — прошепна свекървата.
— Напълно възможно — Ралица извади от чантата си друга папка. — Завещание от дядо ми. Почина преди пет години и ми остави предприятието. Тогава още не бях твоя съпруга.
Жанета грабна документите с треперещи пръсти. Печати, подписи, регистрационни номера — всичко беше изрядно. Името Ралица Жекова фигурираше като едноличен собственик на дружество с капитал от двеста и петдесет милиона лева.
— Защо не каза нищо? — Орлин се свлече на дивана, зашеметен.
— А защо беше нужно? — отвърна тя равнодушно. — Ти винаги си се смятал за самостоятелен, работлив, способен да издържа семейството си. Нали точно това твърдеше майка ти вчера?
Ралица прелистваше документите, сякаш ставаше дума за рецепти. Удостоверения за доходи, банкови извлечения, отчети — цифрите бяха стряскащи.
— Значи през всичките тези години ти… — Орлин не успя да довърши.
— Получавах доходи от завода. Не чак толкова много — около петнадесет милиона чиста печалба годишно.
Жанета се хвана за гърдите. Петнадесет милиона годишно — от жената, която предната вечер бе нарекла паразит и унижаваше пред роднините.
— Но ти всеки ден ходиш на училище! Учиш деца!
— Обичам децата — кимна Ралица. — Заплатата ми като учител дарявам. Подпомагам многодетни семейства, купувам учебници, плащам екскурзии.
Тя прибра папката обратно в чантата си с движения, изпълнени със спокойствие.
— Орлин, знаеш ли колко точно получаваш на завода? — попита тя с привидна невинност.
— Четиридесет и пет хиляди — отвърна той неловко. — Това е основната ми заплата.
— А бонусите, добавките, тринадесетата заплата — тях аз ти доплащам лично. Така че месечно излизаш на около осемдесет хиляди.
Орлин отвори уста, но не успя да каже нищо. Три години се беше гордял със „сам“ извоюваните си успехи, а истината се оказа унизителна.
— Защо постъпваше така? — изсъска Жанета Данаилова, а в гласа ѝ вече се прокрадваше злоба.
