– Какво, моля? – попитах аз, след като неволно долових откъс от разговора, който свекърва ми водеше с мъжа ми по телефона.
Донка Живкова беше застанала в средата на всекидневната ни, облечена в добре познатата си тъмносиня рокля с бяла яка – същата, която носеше на всеки празник вече поне двайсет години. Косата ѝ беше подредена в безупречни вълни, устните – в обичайната снизходителна полуусмивка, но погледът ѝ… той беше леден, студен като зимна слана по стъклата навън.
– Чу ме прекрасно, Ясминке – произнесе името ми така, сякаш само то беше укор. – Поканих приятелките си от театъра. Културни хора, с положение. А ти… е, сама разбираш.
Разбирах. И още как.
Още от деня, в който за първи път прекрачих прага на този апартамент – тогава под наем – хванала Борис под ръка, щастлива до треперене. Тогава Донка Живкова ме огледа от глава до пети и с равен, хладен тон попита: „А вие, Ясмина, от какво семейство сте?“ В този въпрос вече се съдържаше всичко – присъдата, презрението и увереността, че никога няма да бъда достойна за единствения ѝ син.
Изминаха седем години. Седем години търпение, усмивки, готвене, чистене, раждане, отглеждане на дете, работа, после пак готвене и отново усмивки. Научих се да преглъщам бодливите ѝ забележки, да се правя, че не чувам, когато нарича ястията ми „чудати“, а стила ми на обличане – „провинциален“. Свикнах да мълча, докато пред всички обяснява как „едно време снахи си знаеха мястото“.
Но днес… днес тя прекрачи границата.
– Донка Живкова – поставих чашата върху масата и се опитах да укротя треперенето в ръцете си, – това е нашият дом. Моят и на Борис. И Нова година ще посрещнем така, както решим ние. Заедно. Като семейство.
Тя изсумтя – кратко и презрително, сякаш думите ми бяха нелепа шега.
– Семейство? – повтори тя с ударение на първата сричка. – Семейство има, когато се уважава по-възрастният. А ти… ти дори елха не можеш да украсиш като хората. Виждала ли си какво си купила? Евтини китайски топки. Срам.
Погледнах елхата ни. Висока, жива, ухаеща на бор и спомени от детството. С Борис я избирахме заедно, смеехме се, когато едва я вкарахме в асансьора. Теодор, шестгодишният ни син, сам сложи звездата на върха – едва не падна от стола, а ние го хванахме и го обсипахме с целувки. Това беше нашата елха. Нашият избор.
– Донка Живкова – чух гласа си спокоен и равен, сякаш не принадлежеше на мен, – ако не харесвате елхата ни, традициите ни и дома ни, вратата е там. Можете да посрещнете Нова година във вашия апартамент. Сама.
В стаята настъпи тишина. Дори Теодор, който до този момент играеше в коридора, замръзна на място.
Донка Живкова бавно се обърна към мен с цялото си тяло. Очите ѝ се присвиха.
– Ти… ти ли ще ми казваш? – прошепна тя, а в този шепот имаше толкова отрова, че инстинктивно отстъпих крачка назад. – В моя дом?
– Това не е вашият дом – отвърнах, макар гласът ми да потрепери. – Това е нашият. Купихме го заедно с Борис. С наши средства. Вашият апартамент е в друг квартал.
Тя отвори уста, после я затвори. След миг пак се опита да каже нещо.
– Ще говоря със сина си – изрече накрая. – Той ще ме разбере. Винаги е знаел кой командва.
И си тръгна с високо вдигната глава, като обидена кралица сред простолюдието.
Останах сама в средата на всекидневната, взирайки се в елхата, в ламетата и в гирлянда, който примигваше тихо с разноцветни светлини. И за първи път от седем години усетих как нещо в мен се пропука – окончателно и без връщане назад.
Вечерта Борис се прибра. Изтощен, с зачервени очи – краят на годината на работа винаги беше безмилостен. Посрещнах го в коридора, помогнах му да свали якето, целунах го по студената буза.
– Поздрави майка ми – каза той с лека усмивка. – Каза, че утре сутринта ще дойде да помага за празника.
Замръзнах.
– Борис – прошепнах, – майка ти днес предложи да ме заключи в спалнята за Нова година, за да не я излагам пред гостите ѝ.
Той ме погледна – първо с недоверие, после с изненада, а след това в очите му се появи нещо ново, тежко и тревожно.
– Тя… какво е казала? – попита бавно.
Повторих всичко. Дума по дума.
Борис замълча за дълго, вперил поглед в пода, сякаш в този миг в съзнанието му се сблъскваха години натрупани истини, които вече не можеха да бъдат пренебрегвани.
