— Няма да деля нищо на парчета! Апартаментът е мой — и точка! — изстрелях думите право в очите на съпруга си.
Милена Рилска отключи входната врата на жилището си и, както винаги през последните години, спря за миг на прага. Просторният хол с висок таван и широки прозорци се къпеше в светлина. Слънцето се разливаше по паркета, положен навремето от родителите ѝ със собствените им ръце. Това не беше просто под — беше следа от тяхното присъствие.
Тристайният апартамент в центъра беше наследството, останало ѝ след смъртта на майка ѝ и баща ѝ. Всяка стая пазеше късчета спомени: дълги вечери край масата, смях, спокойствие, онова усещане за дом, което не може да се купи.
Когато Ростислав Филипов ѝ предложи брак, Милена без колебание го покани да заживеят заедно при нея. Мястото беше повече от достатъчно, а и ѝ се струваше естествено. Той прие веднага — прегърна я, целуна я и каза, че това е чудесно решение. Сватбата мина скромно, без показност и шум. След медения месец двамата се заеха с подреждането на общия си живот.
Милена работеше като интериорен дизайнер, а Ростислав беше зает в IT компания. Заедно взеха решение да обновят апартамента. Купиха нов диван за хола, старите пердета отстъпиха място на модерни щори, а кухнята беше преобразена изцяло — светли шкафове, вградени уреди, чисти линии. Милена се радваше на всяка промяна. Жилището се променяше и постепенно се превръщаше в техен семеен дом.
Ростислав често канеше приятели. Събираха се в кухнята, отваряха бири, обсъждаха футболни мачове или компютърни игри. Гостите неизменно възкликваха с възхита:
— Ростиславе, ти си уцелил десетката! Такъв апартамент, такава жена. Истински късметлия си.
Той само се усмихваше и не бързаше да ги поправя. Милена чуваше тези реплики, но не им отдаваше значение. Апартаментът наистина беше хубав, а за нея беше напълно нормално да го споделя с мъжа си.
Първите шест месеца минаха спокойно. Милена работеше от вкъщи, най-често в кабинета си, където пред компютъра чертаеше проекти. Ростислав се прибираше късно — изморен, но доволен. Вечерите вечеряха заедно, гледаха сериали, обсъждаха планове за уикенда. Животът течеше равномерно, без напрежение и без кавги.
Всичко се промени, когато свекървата започна да ги навестява по-често. Виолета Велизарова живееше в съседен квартал, в стар двустаен апартамент под наем. Преди идваше рядко — по празници или при специален повод. След сватбата обаче посещенията зачестиха.
Отначало се появяваше с домашни сладки.
— Миленке, изпекох нещо сладичко, опитайте. Моят Ростислав много обича ябълков сладкиш.
Милена благодареше, слагаше чайника, а Виолета Велизарова сядаше, изпиваше чая си и после ставаше да разглежда жилището.
— Колко е красиво навсякъде. Удобно разпределение, много светлина. И ремонтът е съвсем нов — личи си, че е правен с желание.
— Благодаря, госпожо Велизарова — отговаряше Милена с учтив тон.
Свекървата надникваше в спалнята, оглеждаше гардеробите, после влизаше и в кабинета.
— А тук какво е, работна стая ли?
— Да, работя от вкъщи.
— Удобство, няма спор. Цяла стая само за работа. Истински лукс.
Гласът ѝ звучеше одобрително, но Милена усещаше нещо скрито зад думите — не завист, а по-скоро пресмятане, сякаш пространството се оценяваше и разпределяше наум.
Посещенията не спряха. Виолета Велизарова ту идваше със сладки, ту „просто минавала наблизо“. Понякога се появяваше през деня, когато Ростислав го нямаше. Милена я пускаше, но вътрешното ѝ безпокойство растеше. Свекървата гледаше прекалено внимателно, питаше твърде често за разпределението, квадратурата и цените на имотите в района.
Един ден Виолета Велизарова спря до прозореца на кабинета и погледна към вътрешния двор.
— Хубава гледка. Тихо е, има зеленина. Такова място струва злато.
— Да, родителите ми много обичаха този квартал — отвърна Милена.
— Родителите ти, казваш? Значи апартаментът е останал от тяхното наследство, нали?
