— Това е всичко, което притежавам — продължи тя с пресипнал глас. — Единствената ми опора. А ти… ти ме предаде не заради любов, а в името на някакъв „дълг“.
Антон въздъхна рязко.
— Стига вече. Решението е взето: продаваме жилището, парите отиват при Зоя. Така всички ще си отдъхнат.
— Не и аз. — Невена поклати глава. — Апартаментът е мой. Аз ще решавам съдбата му.
— Но ти дори не го използваш! — избухна той.
— Това не е вярно. За мен той беше шанс. Дори не осъзнаваш колко смисъл имаше това място за мен.
Антон замълча, а тишината натежа между тях.
— Утре ще прехвърля имота на дъщеря ни — каза тя тихо, сякаш вземаше решение пред самата себе си.
Пролетта се точеше бавно и безцветно. Те деляха един покрив, но бяха на различни светове. Той се изпълваше с гняв, тя се затваряше в мълчание.
Докато един ден Невена не получи съобщение от Павел Марков — бившия съпруг на Зоя.
„Трябва да се видим. Става дума за Зоя и Антон.“
Седнаха в малко кафене. Павел говореше спокойно, почти шепнешком.
— Между тях има връзка. Повече от две години. И не са кръвни роднини — майка ѝ се е омъжила за баща му. Всичко друго е било прикритие.
Невена слушаше, докато последните ѝ илюзии се разпадаха.
— Защо ми го казваш? — попита тя.
— Защото имаш право да знаеш истината.
Същата вечер тя събра багажа си и си тръгна. Оформи жилището на името на дъщеря си и се премести в друг град.
Теодор Варненски опита да я притисне чрез съдебни дела и проточи развода. Парите се стопяваха, майка ѝ я умоляваше да се върне.
Тогава Павел ѝ предложи работа — дистанционна, не много доходна, но сигурна.
— Защо аз? — учуди се тя.
— Защото ти остана човек — отвърна той.
Невена подписа договора. Седеше в наетото си жилище и гледаше през прозореца. Новият ѝ живот започваше тихо, без героични жестове, но с най-важното — отново принадлежеше на себе си.
