Сега, когато Светослав Рилски бе решил, че този „проект“ е изчерпан и е време да се прехвърли към следващия, той се върна за последното — за тъй наречената „ликвидационна стойност“. Смяташе, че му се полага нещо като златен парашут за това, че цели десет години е бил съпруг. Според него самият факт на брака трябваше да се превърне в капитал.
Ива Мартинова седя дълго на пейката пред входа. Може би цял час. Дъждът се усилваше, капките вече се стичаха по палтото ѝ, но тя не го усещаше. Вътре в нея бурята от чувства постепенно отстъпваше място на нещо друго — хладна яснота, почти професионална концентрация. В крайна сметка тя беше юрист. И отлично разбираше, че тази битка не бива да се води на терена на емоциите, където Светослав винаги умело я притискаше с вина и манипулации. Това сражение трябваше да бъде преместено там, където тя имаше предимство — в пространството на закона, фактите и неопровержимите доказателства.
Щом се прибра у дома, първото, което направи, беше да се обади на адвоката, който водеше развода ѝ.
— Борис Калинов, добър ден. Ива Мартинова съм. Появи се ново обстоятелство. Бившият ми съпруг претендира за половината от апартамента, който притежавах още преди брака.
От другата страна на линията настъпи кратка пауза.
— На какво основание? — попита адвокатът след миг.
— Позовава се на „справедливост“ и на това, че бил разчитал на своя дял — отвърна Ива, като за пръв път в гласа ѝ прозвуча суха ирония.
— Ясно — въздъхна Борис Калинов. — Подгответе се. Това ще бъде грозно. Юридически той няма шанс, затова ще опита да ви пречупи психологически.
Той се оказа напълно прав. Още на следващия ден започна настъплението. Първоначално самият Светослав се обади. Беше сменил стратегията. Вече не крещеше и не обвиняваше — този път залагаше на съжалението.
— Иве, вчера прекалих. Бях ядосан. Но опитай се да ме разбереш — аз съм отчаян. Нищо не ми остана. А ти… ти си добре, живееш спокойно. Нима не можеш да проявиш малко милост? Все пак не сме чужди хора.
Ива не отговори. Просто затвори разговора. Час по-късно телефонът ѝ отново звънна — този път беше майка му.
— Ивче, миличка, как може така? — ридаеше жената. — Антон… Светослав ми разказа всичко! Ти го изхвърляш на улицата само с един куфар! Та нали ви свързва толкова много! Той вложи душата си в този апартамент! Даже рафт сложи в банята!…
Рафтът. Именно този рафт се превърна в символ на неговите така наречени „неотделими подобрения“.
Ива спокойно, с премерен тон, обясни на бившата си свекърва, че жилището е нейна лична собственост и че Светослав сам е напуснал семейството.
— Безсърдечна си! — отсече жената и затвори телефона.
След това атаките се прехвърлиха в социалните мрежи. Светослав започна да публикува статуси — мъгляви, но напълно разбираеми за общите им познати. „Страшно е, когато любовта си отиде и човек се окаже на улицата, сякаш всичко добро е било изтрито“, „Има хора, които измерват отношенията в квадратни метри“.
Това не беше случайно. Беше добре обмислен, системен тормоз. Целта му беше да срине репутацията на Ива, да я изкара бездушно чудовище, за да изглежда неговото „благородно“ искане — да се подели апартаментът — морално оправдано.
Ива не влезе в нито един спор. По съвет на адвоката си запази всичко — направи скрийншоти на всяка публикация, архивира всяка реплика. И започна подготовката. Извади всички финансови документи от десетте години брак. Прекара безсънна седмица, съставяйки най-подробния отчет в живота си. Това не беше просто таблица с числа. Това беше летописът на брака им, преведен на езика на разходите, приходите и фактите.
Съдебното заседание беше насрочено за два месеца по-късно. До тогава Ива живееше като в обсадена крепост — напрегната, но непоклатима. Не се отказа нито за миг.
В съдебната зала Светослав седеше срещу нея, до своя адвокат. Изглеждаше уверен, почти самодоволен. Неговият защитник се изправи и започна да чете исковата молба, с която поставяше началото на процеса и подготвяше почвата за аргументите, които щяха да последват.
