Лекарят повдигна поглед от картона и попита делово дали близките ѝ са уведомени.
— Съпругът ми… е зает — отвърна Ирина Вълчева и обърна лице към прозореца. Навън брезите шумоляха леко, а мисълта ѝ неволно отлетя към предстоящата сватба на дъщеря ѝ.
— „Зает“? — иронично изсумтя докторът. — А детето ви?
— Тя е погълната от подготовката. Не искам да я стресирам.
— Докато вие щадите роднините си, те спокойно могат да ви докарат до гроб — намеси се сестра Вера Костадинова, набита жена със сребристи къдрици, и тежко се отпусна на съседното легло. — Моята племенница, докато лежа тук, вече продава жилището ми. „Лельо, ти няма да изкараш“, казва.
Ирина стисна чаршафа, сякаш търсеше опора. В този момент вратата се отвори рязко и в стаята нахлу Калина Стоянова, размахвайки лъскав сватбен каталог.
— Мамо, трябва да те изпишат най-късно в четвъртък! Имам нужда от теб за разпределението на гостите. Татко отказа — имал „сериозни разговори“.
— Калинче… — Ирина се опита да се надигне, но Вера мигновено я притисна обратно с одеялото.
— Млада госпожице, майка ви има нужда от покой, не от сцени!
— Това не ви засяга! — Калина нервно се размърда на стола. — Мамо, татко каза, че преувеличаваш. Хайде, стани!
— Преувеличавам ли? — горчив смях се откъсна от гърдите на Ирина. — Да не би да предпочиташ да си отида върху сватбената ти торта, та гостите да помнят как майката на булката издъхна?
— Егоистка си! — изкрещя дъщерята, изчервена до ушите. — Това е моят ден! Винаги си мислела само за себе си!
Вратата се тресна. Вера подаде чаша вода.
— Роднините са като гъбите — едни отровни, други просто растат върху тор.
Не мина и минута, когато в отделението нахлу Маргарита Жекова, свекървата, размахвайки чадър и с глас, пълен с възмущение, готова да изсипе нова буря от обвинения.
