— Престани да се изкарваш мъченичка, Ясмина Родопска! Отлично разбра какво исках да кажа! — гласът му, остър и необичайно чужд, проряза въздуха и я накара инстинктивно да се свие.
Тя седеше срещу него, стискайки ръба на масата до побеляване на пръстите. По гърба ѝ полазваха тръпки — смесица от унижение и ярост. Кафенето беше прекалено светло, прекалено открито и шумно за разговор, който трябваше да остане скрит между четири стени.
— Едно-единствено нещо ми стана ясно — отвърна тя. Гласът ѝ беше тих, но отмерен и режещ. — За теб аз съм домашен персонал, при това без заплата. Удобна глупачка, която виси на врата ти.
Тихомир Лъвов се отпусна назад в стола, а по лицето му премина сянка на раздразнение. Прекара длан през косата си, разрошвайки я нервно.
— Не изопачавай думите ми! Казах, че работя до изнемога, а ти… ти просто присъстваш в този апартамент! Нямаш представа какво е да носиш всичко на гърба си!
— Нямам представа? — Ясмина се изсмя сухо, а в погледа ѝ проблеснаха остри искри. — Хайде тогава да ти припомня. Ставам в седем, докато ти още хъркаш, за да ти приготвя закуска. После тичам до поликлиниката и вися по опашки заради майка ти, защото ти си „прекалено зает“. След това — магазинът, където като командос атакувам рафтовете, за да хвана намаленията и да пестя твоите лв. Прибирам се, чистя, пера, гладя двайсет и петте ти ризи, защото, по дяволите, не можеш да облечеш една и съща два дни поред. А накрая ти се появяваш, искаш вечеря още от вратата, зяпаш телефона и крещиш, че аз „нищо не правя“. Това ли наричаш просто присъствие?
Думите ѝ се изсипаха наведнъж, без пауза. Гърдите ѝ се повдигаха учестено. Тихомир я гледаше смаян — подобен напор не беше очаквал. Обикновено тя се затваряше в себе си и мълчеше.
— Аз… не това имах предвид — промърмори той и отмести поглед към прозореца, зад който дъждовният ноемврийски град се стичаше на размазани петна. — Денят ми беше кошмарен. Месецът. Цялата година, ако щеш.
— А моят живот пикник ли е? — гласът ѝ отново стана тих, почти отровен. — Мислиш, че съществуването ми е празник? Седя затворена между четири стени като в позлатена клетка — без собствени пари, без свободата просто да си купя червило или кафе с приятелка, без да пресмятам в ума си колко процента са това от заплатата ти. Чувствам се като бедна роднина, Тихомир. И най-унизителното е, че ти постоянно ми напомняш за тази зависимост.
— Никога не съм ти го напомнял! — избухна той, макар че в гласа му вече се прокрадваше колебание. — Осигурявам ти всичко! Дом, храна, дрехи! Отказвал ли съм ти нещо?
— От материални неща — не — Ясмина поклати бавно глава. В очите ѝ имаше такава ледена тъга, че на него му стана неловко. — А от уважение? От едно обикновено човешко „благодаря“? От разбирането, че домът ти не е офис, а аз не съм безплатна секретарка, шивачка, готвачка и болногледачка в едно? В това ми отказват всеки ден. В дреболиите. Хвърляш чантата си до вратата, въпреки че закачалката е на две крачки. Оставяш чорапите си в хола. Гледаш телевизия, докато мия пода, без дори да си повдигнеш крака. Не забелязваш, че съм си боядисала косата. Забравяш, че мразя гъби, макар ти да ги обожаваш. Ти живееш в своя свят, а аз съм просто част от обзавеждането — удобна и безмълвна.
Тихомир слушаше и лицето му постепенно пребледняваше. За първи път чуваше всичко това толкова ясно и подредено. Досега беше убеден, че кавгите им са за дреболии — за неговата умора и нейната чувствителност. А се оказа, че под тънката кора на мълчанието ѝ е клокочила цяла лава от неизречени болки.
— Добре — той преглътна и се опита да овладее гласа си, готов да каже нещо, което можеше да промени посоката на разговора.
