— А ние къде сме? — прозвуча тихият, но ясен глас на Венета Вълкова. — Аз и Радослав Калинов не сме ли семейство? А децата, които можехте да имате, ако не изливаше всичко в бездънната каца на брат си — те не значат ли нищо?
Мила Костова остана неподвижна, устните ѝ леко се разтвориха, но думи не излязоха. Две години безкрайни преводи, спешни „заеми“ и обещания за връщане — и нито веднъж не си беше позволила да се замисли за друго. За бебето, което с Радослав обсъждаха все по-тихо. За ремонта, отлаган месец след месец. За пътуванията, които си представяха вечер, а после зачеркваха от мислите си като нещо нереално.
— Ще ти кажа нещо — продължи Венета и извади от шкафа избледняла снимка. — И аз съм минавала по този път. Моят по-малък брат също беше „гениален предприемач“. А баща ми — същият като твоя — убеждаваше всички, че сме длъжни да му помагаме.
Мила пое фотографията. На нея младата Венета Вълкова, облечена скромно, стоеше пред входа на панелен блок, притискайки до себе си малкия Радослав.
— С мъжа ми живяхме десет години под наем, — каза спокойно свекървата. — Всеки лев отиваше при брат ми. Все се появяваше поредният „последен шанс“. И знаеш ли какво разбрах накрая?
— Какво? — прошепна Мила.
— Че обичта към роднините не се измерва с пари. Но със заемите на други хора можеш да съсипеш собственото си семейство много бързо.
Точно тогава звънецът иззвъня рязко. На прага стоеше Благой Данаилов — разрошен, превъзбуден, с онзи познат блясък в очите.
— Милка! Най-сетне те намирам! — нахлу той без покана. — Имам новина! Помниш ли онзи доставчик? Предлага нова схема! Трябват само още петстотин хиляди лева и…
— Не.
— Как така? — Благой замлъкна насред изречението.
— Казах „не“, — Мила се изправи. — Повече пари няма да има.
— Ти да не си… — започна той, но в коридора се появи Радослав.
— Чу я, — гласът му беше твърд. — И от мен отговорът е същият. Тръгвай си.
— Вие нищо не разбирате! — Благой прехвърли поглед между тях. — Това е истински пробив! Татко вече е „за“…
— Тогава нека баща ти да плаща, — отсече Венета Вълкова. — Моето дете има други цели в живота. А и сестра ти — също.
— Какви пък цели? — изсумтя Благой.
— Да имаме дете, — каза Мила и усети как Радослав стисна ръката ѝ. — Да си купим собствен дом. Да живеем нормално.
— Ясно! — изсмя се брат ѝ. — Значи майката му те е настроила!
— Не, Благой, — отвърна спокойно Мила. — Тя просто ми помогна да разбера кое е истинското семейство. Онези, които не искат постоянни жертви.
След като вратата се затвори зад него, Венета безмълвно прегърна снаха си.
— Гордея се с теб, момиче.
— Знаете ли… — Мила избърса сълзите си. — Това беше първият път, когато му отказах.
— И най-важното — няма да е последният, — усмихна се Венета. — Сега трябва да устоиш. Няма да е лесно.
И тя се оказа права. Следващите седмици бяха истинско изпитание. Обажданията от бащата, Стефан Лазаров, не спираха:
— Как можеш да постъпваш така с брат си? След всичко, което сме направили за теб!
Благой дебнеше Мила пред работа:
— Айде де, сестричке, почти съм успял! Само още малко…
Най-тежкото дойде, когато разбраха за бременността.
— Ти нормална ли си?! — Стефан нахлу в апартамента без предупреждение. — Какво дете сега? Благой е в решаващ момент! Той има нужда от подкрепа!
— Татко, какво общо има моето бебе с неговите сделки? — Мила се отпусна уморено на дивана.
— Има! Кой ще му помага сега? Ти ще излезеш в майчинство, доходите ще паднат…
— Именно затова, — намеси се Венета, появявайки се с чаша чай, — децата ми трябва да пестят за бъдещето на това бебе, а не да финансират чужди илюзии.
— Децата ви?! — Стефан почервеня. — От кога дъщеря ми е ваша?
— Откакто я превърнахте в личен банкомат за сина си, — отвърна спокойно Венета. — А сега, ако позволите, на Мила ѝ трябва спокойствие. Има тежък токсикозис.
— Значи така… — наведе се бащата към дъщеря си. — Избирай: или семейството, или…
— Или какво? — Мила го погледна право в очите за първи път. — Ще се откажете от мен, както се отказахте от леля Любка Яворова, когато отказа да даде пари за поредния „бизнес“ на Благой?
Настъпи тишина. Името на леля Любка винаги беше болезнена тема — единствената, която казваше „не“ и заради това беше изтикана встрани.
— Аз… просто искам най-доброто, — гласът на Стефан омекна. — Благой е единственият ми син…
— А аз съм единствената ти дъщеря, — каза тихо Мила. — Само че това никога не е имало значение, и тази мисъл увисна тежко във въздуха, подготвяйки неизбежния разговор, който тепърва предстоеше.
