…и ти… заради някаква чужда жена…
— Диана не е „някаква“. Тя е съпругата ми — прекъсна я рязко Антон. — И ако това не си в състояние да приемеш, тогава… наистина съжалявам.
Живка Радославова не отвърна. Обърна се мълчаливо и пое към входната врата. На прага се спря за миг и хвърли последен поглед назад.
— Ще съжаляваш, Антон. Когато те напусне — защото ще те напусне, ще видиш — тогава недей да идваш при мен да плачеш!
Вратата се тръшна със силен грохот, който отекна из апартамента.
Антон и Диана останаха насред кухнята. Минутите се нижеха тежко, а тишината беше почти оглушителна — и двамата се опитваха да осмислят случилото се.
— Благодаря ти — прошепна накрая Диана.
Антон я прегърна, притискайки я силно към себе си.
— Извинявай, че ми отне толкова време да застана ясно — каза тихо. — Просто… тя все пак е майка ми.
— Разбирам — Диана положи глава на рамото му. — Само че вече започвах да мисля, че никога няма да ме защитиш.
— Винаги съм бил на твоя страна. Просто… се страхувах да не я нараня. Тя ме е отгледала сама, жертвала е много…
— Това обаче не ѝ дава право да управлява живота ти — отвърна спокойно Диана. — Имаш право на свое семейство и на собствени избори.
Антон кимна замислено.
— Знаеш ли… може би така трябваше да стане. Невъзможно е вечно да живееш по нечии заповеди.
Следващите дни минаха странно тихо. Живка Радославова не се обади — нещо напълно нетипично за нея. Обикновено звънеше по няколко пъти дневно, за да следи всяка стъпка на сина си.
— Може би трябва аз да ѝ се обадя? — подхвърли Антон на третия ден. — Ами ако ѝ се е случило нещо?
Диана поклати глава.
— Това е форма на натиск, Антоне. Чака ти да се втурнеш при нея с извинения.
— А ако е болна?
— Ако беше, вече щеше десет пъти да ти се е обадила да се оплаче — каза разумно Диана. — Твоята майка не е от хората, които страдат мълчаливо.
И наистина — на петия ден Живка Радославова „се появи“, макар и не лично. Обади се лелята на Антон — Магдалена Бургаска.
— Антонче, какво става у вас? — попита тя притеснено. — Живка е съсипана, по цял ден плаче!
— Лельо Маги, тя сама създаде тази ситуация — отвърна уморено Антон. — Постави ме пред избор: или тя, или жена ми. Какво очакваше да направя?
— Ами… може би можеше да си малко по-мек… Все пак те е отгледала сама.
— Благодарен съм ѝ. Но това не означава, че съм длъжен да живея по нейните правила цял живот.
Магдалена въздъхна тежко.
— Тя не го прави от злоба, Антоне. Просто я е страх, че ще те загуби. Ти си ѝ единствен.
— Няма да ме загуби — каза твърдо той. — Но трябва да приеме, че имам съпруга. И че към нея трябва да се отнася с уважение.
— Ще говоря с нея — обеща Магдалена. — Но и ти помисли дали не е време за помирение. Все пак ти е майка…
След разговора Антон дълго седя замислен.
— Ами ако аз направя първата крачка? — попита Диана.
— И какво ще се промени? — отвърна тя. — Ти ще се извиниш, тя ще направи, че прощава, а после всичко ще започне отначало. Пак ще се меси, ще ме унижава, ще те дърпа с вина.
— Но тя е майка ми…
— Антоне, не те карам да я отписваш — каза тихо Диана. — Само искам да се държи с мен достойно. Толкова ли е много?
Той поклати глава.
— Не. Права си. Ако сега отстъпим, нищо няма да се промени.
Измина седмица. До отпътуването им оставаха три дни, а Диана и Антон подреждаха багажа си. За първи път от месеци усещаха истинска лекота — сякаш бяха излезли изпод постоянния контрол на свекървата.
Тогава звънецът иззвъня.
На прага стоеше Живка Радославова — но не онази горда и войнствена жена, която познаваха, а пречупен, състарен неин образ.
— Мога ли да вляза? — попита едва чуто.
Антон се отдръпна несигурно, за да ѝ направи път. Диана излезе от спалнята и застина, щом я видя.
— Аз… искам да поговорим — каза Живка Радославова и за първи път в гласа ѝ нямаше враждебност. — И с двама ви.
Преминаха в хола. Живка Радославова се настани в креслото и сключи пръсти в скута си, сякаш събираше смелост да започне.
