Радослав Любомиров сграбчи единия за рамото и с рязко, премерено движение го събори на пода, притискайки го с коляно, сякаш го беше правил стотици пъти. Другият вече се изправяше, замахна трескаво, но тогава Радослав престана да се въздържа. Ударът беше кратък, точен, без ярост — почти механичен, като от тренировъчна зала, а не от реална схватка.
Любка Маришки изпищя истерично, гласът ѝ проряза тишината:
— Ти нормален ли си?! Какво си въобразяваш?! — крещеше тя, размахвайки ръце. — Веднага ще се обадя в полицията!
— Обаждането вече е направено — отвърна Радослав спокойно, без дори да я погледне. — По-добре стой мирно.
След няколко минути на стълбището настана тягостна тишина. Неприятна, натежала. Мъжете лежаха на пода, задъхани, с изкривени лица, а Любка беше залепнала до стената — пребледняла, с разрошена коса и поглед, пълен с омраза, вперен в Радослав.
Сирените се чуха почти веднага, сякаш нощта ги беше чакала. Полицията пристигна, когато всичко вече беше приключило. Невена Илиева седеше на стъпалата, притиснала Калоян Жеков до себе си. Детето отново плачеше — този път не толкова от уплаха, колкото от изтощение. Радослав стоеше наблизо и бавно избърсваше ръцете си с хартиена салфетка.
— Има опит за нападение — каза той кратко на униформените, без излишни обяснения.
Любка я отведоха първа. Овладя се подозрително бързо — твърде рязко, твърде умело.
В районното тя вече говореше уверено, гледайки право в очите разследващия:
— Аз само помагах на домакинята — заяви тя с равен тон. — Бях дошла да полея цветята. А тези мъже… — кимна небрежно в тяхна посока. — Помолих ги да ме придружат. Късно е, страх ме е да се прибирам сама.
— Тогава защо са били вътре в апартамента? — обърнаха се към Невена.
— Защото тя имаше ключове — отвърна Невена тихо. — Аз ѝ ги бях дала.
Любка веднага се възползва:
— Ето, чухте. Всичко е било със знанието ѝ. А този… — рязко се завъртя към Радослав. — Този човек нападна. Употреби сила. Ще подам жалба. Ще вися по съдилища, ако трябва.
Радослав мълчеше. Седеше с отпуснати ръце, вперил поглед в пода — като човек, който знае, че е постъпил правилно, но е готов да понесе последствията. Невена слушаше и не можеше да повярва. Думите на Любка се лееха гладко, уверено, без колебание — сякаш не беше имало писъци, паника, отмъкнати вещи. Сякаш преди час не беше сочила къде е златото.
„Колко лесно… — мина ѝ през ума. — Колко безсрамно лъже.“
Все пак полицията задържа всички замесени. На Невена ѝ казаха, че сутринта трябва отново да се яви. Тя се прибра, сложи Калоян да спи, седна на ръба на леглото и се загледа в тъмнината. Вътре в нея растеше тежко чувство — не облекчение, не радост, а друг вид страх. Ами ако доказателствата не стигнат? Ако всичко бъде обявено за недоразумение? Ако Любка отново се измъкне?
Телефонът лежеше до нея, екранът беше угаснал. Невена затвори очи и за първи път през тази нощ усети не паника, а лепкава, студена празнота. Всичко сякаш беше свършило — и точно това я ужасяваше.
Сънят не дойде. Тя седеше в кухнята, чаят отдавна беше изстинал, телефонът лежеше обърнат надолу, а в главата ѝ отново и отново кънтяха едни и същи думи: „Дойдох да полея цветята“.
Невена притвори очи. И внезапно си спомни. Ясно, рязко — сякаш някой щракна лампа.
Преди месец. Калоян беше проходил. Падаше, мушкаше всичко в устата си, посягаше към печката и контактите. Тогава тя купи камери — най-обикновени, домашни. Постави ги в коридора, хола и спалнята, за да го наблюдава, докато готви.
— Господи… — прошепна тя.
Ръцете ѝ трепереха, докато отваряше приложението. Камерите работеха. Записите се пазеха. Невена избра днешната дата и започна да превърта назад. Още. И още.
Ето вратата. Коридорът. Вратата се отваря. В кадъра влиза Любка — спокойна, без напрежение. Сваля якето си и влиза навътре, сякаш е у дома си. Отваря скрина, издърпва чекмеджето, усмихва се на нещо свое.
След малко в апартамента се появяват Стоян Калинов и Теодор Каменар.
— Тук е — чува се гласът на Любка, ясен и делови. — Парите обикновено са тук. Златото не е всичко, но основното е. Компютъра вземате, телевизора — ако имаме време.
Тя се движеше уверено, обясняваше, поправяше, насочваше. Никакво колебание. Никакъв страх.
Невена гледаше, без да мига. Сълзите се стичаха по лицето ѝ. Изглеждаше, че истината ще излезе наяве.
Сутринта тя беше в районното. Следователят изгледа записа мълчаливо. После още веднъж. Накрая вдигна очи.
— Тук няма какво да се тълкува — каза той. — Благодаря, че го донесохте.
Любка я повикаха почти веднага. Първо отричаше. После млъкна. После поиска вода. Накрая изрече: „Готова съм да съдействам.“ Говореше вече по друг начин — по-тихо, без настървение.
— Винаги ѝ завиждах — призна тя, без да поглежда Невена. — Дори когато ѝ беше трудно, тя имаше всичко. А ние… мъжът ми без работа, дългове. А Валентин Емилов… — запъна се. — Той я глезеше. Злато, подаръци. Помислих си — какво толкова. Малко да взема. Няма да забележи. Исках да си върна справедливостта.
Невена слушаше и усещаше странна празнина. Нямаше гняв. Нито желание да крещи. Само умора.
Процесът приключи бързо. Любка, Стоян и Теодор получиха условни присъди. Когато всичко свърши, Невена излезе навън и пое дълбоко въздух. Светът беше там. Домът — цял. Детето — живо и до нея.
Вечерта тя седеше на леглото и прехвърляше старата кутия с бижута — същите, които Валентин ѝ беше подарявал. Спомни си как веднъж, между другото, той беше казал:
— На Любка не ѝ вярвай.
— Защо? — беше се учудила тогава.
— Просто не ѝ вярвай — отвърнал той. — Това е достатъчно.
Невена се усмихна през сълзи. После взе телефона, намери номер, задържа погледа си върху екрана и преведе на Зорница Балканска половината си заплата с кратко „Благодаря“.
Отговорът дойде почти веднага: „Пази сина си.“
Невена затвори телефона, отиде до детското легло и внимателно оправи завивката. Понякога съдбата наистина говори тихо. И ако я чуеш навреме, можеш да спасиш не само вещи, а много повече.
